Дийн Кунц - Пазители

— Както направи в имението на Кийшън.

— Да. Но съм готов да се обзаложа, че не е отишъл там да убива когото и да е. Чисто и просто от любопитство.

Той не иска да го заловим преди постигането на основната си цел.

— Която е?

— Да открие и убие кучето — каза Лем.

Уолт беше изненадан.

— Защо му трябва да убива кучето?

— Всъщност не знаем — отговори Лем. — Но още в Банодайн той изпитваше свирепа омраза към него, даже по-силна от омразата към хората. Докато Ярбек работеше с него, създавайки символен език за предаване на сложни понятия, Чуждия няколко пъти изрази желание да убие и разкъса кучето, но изобщо не пожела да обясни защо. Той беше завладян от тази мания.

— И ти мислиш, че сега преследва ретривъра?

— Да. Защото имаме доказателства, че кучето първо е избягало от лабораториите и бягството му е влудило Чуждия. Държаха звяра в голяма клетка в помещенията на Ярбек и всичко, което му принадлежеше — дюшек за спане, много приспособления за обучение, играчки — беше разкъсано и разхвърляно из клетката. А след това, когато очевидно проумя, че кучето ще му се изплъзне завинаги, ако той самият не успее да избяга оттам, Чуждият реши да използува умствените си възможности и, Бог ми е свидетел, намери начин да се измъкне.

— Но кучето е тръгнало доста по-рано и сигурно е успяло да се отдалечи…

— Между него и Чуждия съществува някаква връзка, която никой не можеше да разбере. Умствен контакт. Инстинктивно усещане на чуждото присъствие. Не знаем със сигурност обсега, в който действа, но считаме, че е възможно тази връзка да е достатъчно силна, така че взаимното им преследване е възможно и на доста голямо разстояние. Това явно е някаква наченка на митичното шесто чувство, получена като допълнителен резултат от изкуствено увеличената интелигентност при изследванията и на двамата — Ярбек и Уедърби. Но не сме сигурни. Само гадаем. Има дяволски много неща, които не разбираме.

Двамата мъже стояха мълчаливи известно време.

Влагата и теснотата в купето вече не им бяха съвсем неприятни. При всичките дебнещи опасности на съвременния свят, замъгленото от пара затворено пространство на колата изглеждаше като уютно и сигурно убежище.

Въпреки че не искаше да задава повече въпроси, защото се страхуваше от възможните отговори, Уолт все пак каза:

— Сградите на Банодайн са охранявани от съвършени системи за сигурност. Тяхното предназначение да не допускат вътре хора без специално разрешение, а сигурно е още по-трудно да се измъкнеш оттам. Но все пак и кучето, и Чуждият са успели да избягат.

— Да.

— И очевидно никой не е предполагал, че това е възможно. Което значи, че и двамата са по-умни, отколкото са мислели всички.

— Да.

Уолт продължи:

— Що се отнася до кучето… е, даже и да е по-умно, отколкото са го смятали, какво от това? Нали било дружелюбно.

Лем, който досега гледаше през съвсем непрозрачното предно стъкло, най-сетне срещна погледа на Уолт.

— Така е. Но ако Чуждият се окаже по-умен… ако умствените му възможностите са почти като човешките, залавянето му ще се затрудни още повече.

— Почти… или съвсем като човешките.

— Не. Това не е възможно.

— Или дори по-големи — предположи отново Уолт.

— Не. Не може да е така.

— Не може?

— Не.

— Определено не може?

Лем въздъхна, започна да трие уморено очи и не каза нищо. Не искаше да лъже повече най-добрия си приятел.

Нора и Травис разпитаха Айнщайн за всички снимки една по една и така научиха за него малко повече. С едно излайване или лудо махане на опашка той отговори на доста въпроси и успя да потвърди, че е избрал рекламите на компютри, тъй като му напомнят компютрите в лабораторията, където е бил затворен. А снимката на четирима младежи, играещи с плажна топка на пъстри ивици, бе харесал, защото единият от учените очевидно бе използвал подобни топки с различни размери в тест за интелигентност, който много се бе понравил на Айнщайн. Не успяха да разберат причината за интереса му към папагала, пеперудите, Мики Маус и много други неща, но само защото не улучиха подходящите въпроси с отговор „да“ или „не“, които да им дадат нужното обяснение.

Даже ако не успееха да разберат значението на някоя снимка след стотици въпроси, непрекъснатото откриване на нови неща ги държеше в радостно напрежение, защото постигнатият успех бе напълно достатъчен да им дава нови сили. Настроението им се помрачи единствено, когато се опитаха да разпитат Айнщайн за изображението на демона от новия филм на ужасите. Той се развълнува силно. Сви опашка между задните си крака, озъби се и заръмжа силно и гърлено. Няколко пъти опита да се скрие от снимката, като се шмугваше зад канапето или в съседната стая и оставаше там една-две минути, преди да се появи отново и с огромно нежелание да чуе останалите въпроси; при това почти непрекъснато трепереше, докато го питаха за чудовището от филмовото списание.