Дийн Кунц - Пазители

Нора беше много симпатична, когато също се засмя:

— Патоците танцуват ли степ?

В пристъпа на глупав смях — с който се отърсваха от тежестта на интелектуалното и емоционално общуване с куче, умно като Айнщайн, от самата мисъл за това, което са сторили — Травис каза:

— Веднъж видях един паток да потраква с подметки.

— Хайде бе!

— Истина. Във Вегас.

Нора каза през смях:

— В кой хотел беше концертът?

— В „Сийзърс Палъс“. Можеше също и да пее.

— Патокът ли?

— Да. Няма ли да ме питаш за името?

— Как му беше името?

— Сами Дейвис Младши — Патокът — каза Травис и пак избухнаха в смях. — По него време той беше толкова известен, че даже не си правеха труда да изпишат на плакатите цялото му име. Хората и така разбираха чий е концертът.

— А какво пишеха — само „Сами“ ли?

— Не. Само „Младши“.

Айнщайн се върна от прозореца и ги загледа с вирната глава, като се опитваше да разбере защо така са полудели.

Обърканото изражение на ретривъра се стори на Травис и Нора най-смешното нещо, което са виждали в живота си. Облегнаха се един на друг, прегърнаха се и продължиха да се смеят като откачени.

С подигравателно сумтене ретривърът се върна до прозореца.

Когато постепенно започнаха да идват на себе си и смехът им поотслабна, Травис изведнъж разбра, че е прегърнал Нора, че нейната глава е върху рамото му, а телата им се допират тъй, както не смееха да си позволят преди. Косата й ухаеше на свежест и чистота. Той чувстваше как от нея се излъчва топлина. Изведнъж усети, че я желае силно, знаеше, че ще я целуне, когато вдигне глава от неговото рамо. Само след миг тя го погледна и той направи това, което беше сигурен, че ще направи — целуна я — и тя също го целуна. За момент тя сякаш не разбираше какво става, какво означава това; направи го като че ли беше някаква случайност, приятна и съвсем невинна, не страстна целувка, а от приятелство и голяма обич. Но тогава целувката стана друга и устата й изведнъж се отпусна. Тя започна да диша бързо, ръката й стисна неговото рамо и се опита да го привлече по-близо. Застена тихо от желание, но самият й глас сякаш я събуди от някакъв сън. Внезапно застина, осъзнала, че се намира в обятията на мъж, а красивите й очи се разшириха от учудване — и страх — от това, което почти се случи. Травис веднага се отдръпна, защото инстинктивно усети, че моментът не е подходящ, че не всичко е точно както трябва. Когато започнеха да правят любов, трябваше да го направят съвършено, без колебания и без да мислят за друго, защото после цял живот щяха да си спомнят този първи път, а споменът не можеше да е друг, освен светъл и радостен — спомен, който ще съживяват хиляди пъти, до дните на старостта. Въпреки че не му беше сега времето да изрича с думи бъдещите си намерения и да се кълне в тях, Травис не се съмняваше, че той и Нора Девън ще прекарат живота си заедно, изведнъж му стана ясно, че последните дни е знаел всичко това, макар и подсъзнателно.

След няколко секунди неловко мълчание те се отделиха един от друг — всеки се опитваше да реши дали трябва да говори за внезапната промяна в отношенията им — и Нора най-накрая каза:

— Той още е до прозореца.

Айнщайн бе залепил ноздри върху стъклото, впил поглед в тъмното.

— Възможно ли е да казва истината? — учуди се на глас Нора. — Наистина ли от тая лаборатория е избягало и нещо друго, нещо толкова страховито?

— Щом са успели да създадат куче, умно като него, защо да не създадат и нещо още по-невероятно. А и онзи ден в гората наистина имаше нещо.

— Но, сигурна съм, няма опасност то да го открие. След като си го довел толкова далеч на север.

— Няма опасност — съгласи се Травис. — Не мисля, че Айнщайн разбира колко е далеч от мястото, където го намерих. Каквото и да е имало в гората там, то вече не може да го проследи. Но мога да се обзаложа, че ония от лабораторията са вдигнали цяла армия, за да го търси. От тях се страхувам. И Айнщайн също — затова на обществени места обикновено се преструва на глупаво куче и разкрива ума си само насаме пред мене, а сега — и пред тебе. Не иска да се връща там.

Нора каза:

— Ако го открият…

— Няма.

— Но ако все пак го открият, тогава?

— Никога няма да им го дам — отговори Травис. — Никога.

До единайсет часа вечерта хората на следствието бяха прибрали обезглавения труп на помощник-шерифа Портър и обезобразеното тяло на строителя от Бордо Ридж. Съчинената на място версия за убийствата бе предоставена на репортерите покрай полицейския кордон и изглежда те я приеха добре; зададоха въпросите си, направиха около двеста снимки, записаха няколкостотин фута видеолента, която след редактирането щеше да заеме около сто секунди програмно време в утрешните телевизионни новини. (В епохата на масови убийства и тероризъм за две жертви не можеха да се отделят повече от две минути време в ефир: десет секунди въведение, стотина — за самия филм, десет — за добре гримираните отговорни персони, които да будят уважение и да изглеждат сериозни и натъжени, а след това — репортаж за участничките в конкурс за красота по бикини, конгрес за притежателите на порода кучета, или някой очевидец на извънземен космически кораб с особена форма.) Репортерите вече ги нямаше, отишли си бяха и лаборантите, униформените полицаи, както и всички агенти на Лемюъл Джонсън освен Клиф Соумз.