Дийн Кунц - Пазители

Полумесецът блещукаше едва зад тънките облаци. Прожекторите ги нямаше и единствената светлина идеше от фаровете на шерифската кола. Уолт Гейнз бе завъртял лимузината така, че дългите светлини да сочат към колата на НУС, паркирана в края на прашната улица, за да улесни Лем и Клиф докато стигнат до нея. В дълбокия мрак извън лъчите на фаровете къщите в скели се извисяваха като вкаменелости на праисторически влечуги.

Вървейки към колата, Лем се чувстваше донякъде облекчен въпреки трагичните обстоятелства. Уолт доброволно се съгласи да не се меси при поемането на разследването от федералните власти. Въпреки че Лем наруши сума правила и престъпи клетвата за пазене на тайна, като разказа на Уолт подробностите около проекта „Франсис“, той беше сигурен, че шерифът ще си държи езика зад зъбите. Случаят оставаше добре прикрит, булото още стоеше на мястото си, макар и леко повдигнато.

Клиф Соумз стигна пръв до колата, отвори вратата, седна на предната седалка до шофьора и докато Лем отваряше своята врата, чу възклицанието на помощника си:

— О, Господи, Исусе — Лем се наведе към отворената врата, за да види какво става с Клиф, видя го как бързо се измъква от колата и разбра причината. Една откъсната глава.

Без съмнение главата на Тийл Портър.

Беше на предната седалка, сложена с лице към Лем, така че да я види след като отвори вратата. Устата беше зейнала, сякаш крещеше без звук. Очите ги нямаше.

Лем се извърна встрани и извади револвера си изпод сакото.

Уолт също бе изскочил от колата и вече тичаше към Лем със своя револвер в ръка.

— Какво има?

Лем посочи.

Като стигна до лимузината на НУС, Уолт погледна през отворената врата и виждайки главата, издаде тих, скръбен вопъл.

Клиф заобиколи колата, стиснал здраво оръжието си с дуло, насочено право нагоре.

— Проклетото нещо е било тука, когато пристигнахме и докато бяхме в къщата.

— Може още да е тук — каза Лем, като се оглеждаше тревожно в мрака, който ги заобикаляше отвсякъде, отвъд лъчите от фаровете на патрулната кола.

Уолт също изучаваше с поглед обвитите в пелените на мрака строежи.

— Ще извикаме моите хора и ще ги пуснем да търсят.

— Няма никакъв смисъл — каза Лем. — Оня ще отлети веднага щом види, че те се връщат… ако вече не го е сторил.

Стояха на границата на Бордо Ридж, а зад тях имаше много мили пусто поле, възвишения и планини, от които Чуждият бе дошъл и където можеше отново да се завърне. Тези хълмове, била̀ и каньони сега бяха само смътни очертания в бледата светлина на полумесеца — човек можеше да ги усети някак, но не и да ги види ясно.

Някъде от края на неосветената улица се чу силно трополене, сякаш се събори купчина греди или керемиди.

— Той е тука — каза Уолт.

— Може би — отвърна Лем. — Но не бива да тръгваме подир него в тъмното както сме само трима. Той иска точно това.

Ослушаха се.

Не чуха нищо повече.

— Когато пристигнахме първи, ние претърсихме целия район — още преди вие да дойдете — обади се Уолт.

Клиф каза:

— Сигурно е вървял на стъпка пред вашите, играел си е с тях на криеница. След това е видял, че идваме ние и е разпознал Лем.

— Познал ме е, макар и само два пъти да съм ходил в Банодайн — съгласи се Лем. — Всъщност… мисля, че Чуждият е чакал тука точно мене. Той вероятно разбира моята роля във всичко това и знае, че аз ръководя неговото и на кучето издирване. Затова е пожелал да ми остави главата на помощника.

— За да ти се подиграе?

— Да ми се подиграе.

Мълчаха и гледаха тревожно към чернотата в недостроените къщи и около тях.

В горещия юнски въздух нямаше никакво движение.

Няколко дълги минути единственият звук беше тихото мъркане от двигателя на шерифската кола.

— Наблюдава ни — обади се Уолт.

Още едно трополене на съборени строителни материали. Този път по-близо.

Тримата мъже замръзнаха по местата си, обърнати в различни посоки, готови да се отбраняват.

Сега тишината трая около минута.

Лем искаше да каже нещо, когато Чуждият нададе вой. В тоя звук имаше нещо неземно, от него кръвта изстиваше. Сега обаче разбраха посоката му: откъм откритото нощно поле, отвъд границите на Бордо Ридж.

— Тръгва си — каза Лем. — Решил е, че не може да ни подмами в преследване само тримата и се отдалечава докато още не сме повикали подкрепления.

Чу се още един див крясък, този път от по-далече. Зловещият звук сякаш раздираше с нокти душата на Лем.

— Още утре сутринта — гласът му беше решителен, — ще дислоцираме подразделенията на морските пехотинци в хълмовете на изток от тук. Ще го спипаме проклетото същество. Бога ми, ще го спипаме.