Дийн Кунц - Пазители

Бокнър премести лъча на своето фенерче и го насочи към двайсет лъскави опаковки на дребни сладкиши. Очевидно някъде по пътя си Чуждият бе откраднал няколко семейни обяда на туристи. Но странно, опаковките не бяха смачкани, а внимателно загладени и поставени на пода по продължение на задната стена — десет от кофички с фъстъчено масло „Рийзис“ и десет — от шоколади „Кларк“. Може би Чуждият харесваше ярките цветове на хартийките. Или пък ги държеше, за да му напомнят за приятния вкус, усетен при изяждането на сладките, защото малкото удоволствие на тези почерпки комай беше единственото в тежкия път, по който го водеше съдбата му.

В ъгъла, най-отдалечен от леглото, имаше купчинка кости. Кости на дребни животни. След като бе изял откраднатите сладкиши, Чуждият е трябвало да ловува за прехраната си. Без средства за палене на огън, той е разкъсвал суровото месо. А вероятно бе оставил костите в пещерата от страх да не открият леговището му, ако ги изхвърли навън. Оставянето им в най-тъмния и отдалечен ъгъл на убежището говореше за цивилизован вкус към спретнатост и ред, но на Лем му се струваше също, че Чуждият крие костите в тъмното, защото се срамува от собствената си диващина.

Но за най-съкровените му чувства говореха няколко предмета, поставени в една ниша на скалата над леглото от сено. Не, реши Лем, не просто поставени. Те бяха внимателно подредени, като за изложба, както някой запален любител на творения от стъкло или грънчарско изкуство на маите би аранжирал своята безценна колекция. Имаше някаква кръгла дреболийка от цветно стъкло, като тези, които хората окачват на покрива на верандата, за да блещукат на слънцето; диаметърът й бе около четири инча, а върху нея се виждаше синьо цвете на бледожълт фон. До стъклената играчка беше поставен съд от блестяща мед, в който някога вероятно са подреждали цветя на същата — или на друга — веранда. А до медния съд имаше два предмета, със сигурност взети от интериора на къщите: единият беше фина, изработена с изключително майсторство в детайлите порцеланова рисунка на две червенопери птици-кардинали, кацнали на клонче, а другият — кристална топка за притискане на листи хартия. Очевидно даже и в жестокото сърце на Ярбековото чудовище имаше стремеж към красотата и желание да заживее не като безсловесна твар, а като мислещо същество в среда, поне леко докосната от цивилизацията.

На Лем му стана мъчно, като мислеше за самотното, измъчено, мразещо себе си, не човешко и все пак съзнателно същество, на което Ярбек беше дарила живот.

Последният предмет в нишата над леглото от сено беше десетинчова фигурка на Мики Маус, служеща и като детска касичка за монети.

Сърцето на Лем се сви още повече, тъй като знаеше защо касичката е привлякла Чуждия. В Банодайн правеха опити, с които трябваше да определят естеството и дълбочината на способността за мислене у кучето и Чуждия, да разберат до каква степен възприятията им приличат на човешките. Единият от опитите трябваше да покаже доколко успяват да различат действителните от измислените неща. Няколко пъти показаха поотделно на кучето и на Чуждия видеозапис със сцени от най-различни филми: стари произведения на Джон Уейн, откъси от „Междузвездни войни“ на Джордж Лукас, репортажи от новините, кадри от много и разнообразни документални филми — и старите анимационни серии за Мики Маус. Записаха на видеолента реакциите на двете същества и по-късно проведоха разговори с тях, за да разберат доколко те схващат кои части от видяното представят действителни събития и кои са само игра на въображението. Кучето и Чуждият малко по малко се научиха да разграничават фантазиите и реалните неща, но странното бе, че най-трудно ги отучиха от вярата в историите на Мики Маус, защото те желаеха да вярват в това и дълго време не искаха да приемат, че той е измислен. Бяха омаяни от приключенията на Мики и неговите рисувани приятели. След бягството си от Банодайн Чуждият бе видял някъде тази детска касичка и силно я бе пожелал, защото тя напомняше на горкото чудовище единствените му приятни мигове в лабораторията.

Нещо в нишата проблесна от лъча на полицейския прожектор. То лежеше съвсем до касичката и за малко да не го забележат. Клиф стъпи върху тревното легло и извади с пръсти блестящия предмет от рафтчето за ценности: парченце огледало с размери около три на четири инча.

Чуждия се е свивал тука, помисли Лем, и се е опитвал да получи малко радост от оскъдните си скъпоценности, да направи от тая дупка нещо, поне малко приличащо на негов дом. От време на време е вземал това остро парченце огледало и в него е гледал себе си, може би с надеждата да открие в лицето си нещо, което не е грозно, или пък е искал да свикне с него. И не е успял. Изобщо не е успял.