Дийн Кунц - Вуду

— А изстрелите горе?

Джак отново се обърна:

— Не се тревожете. Видяхте удостоверенията ни, като дойдохме, нали? Ние сме ченгета.

— Да, но кого застреляхте?

— Никого.

Джак излезе в бурята, като остави вратата сама да се затвори зад гърба му.

Портиерът остана във фоайето с опряно до стъклената врата лице и гледаше след тях като дебел и нежелан съученик, когото не са приели в играта.

Вятърът беше като чук.

Снежните игли като пирони.

Бурята се бе заела сериозно с дърводелската си работа и изграждаше преспите по улицата.

Когато Джак достигна най-долното стъпало, Кийт и Фей вече бяха близо на ъгъла към булеварда и към входа на приятеля си. Стъпка след стъпка изчезваха под фосфоресциращата завеса на подетия от вятъра сняг.

Ребека и децата стояха до колата.

Джак надигна глас над воя и стоновете на вятъра:

— Хайде, хайде. Влизайте. Да се махаме оттук.

Тогава осъзна, че нещо не е наред.

Ребека стоеше с ръка върху дръжката, но не отваряше вратата. Гледаше онемяла в колата.

Джак отиде до нея и видя, каквото и тя виждаше. Две от съществата. И двете на задната седалка. Бяха загърнати в сенките и беше невъзможно да се види как точно изглеждат, но светещите им сребърни очи не оставяха никакво съмнение, че са роднини на убийствените неща, които бяха излезли от шахтата за отоплението. Ако Ребека бе отворила вратата, без да погледне вътре, ако не беше забелязала, че зверовете ги чакаха, би могла да бъде нападната и победена. Биха отворили гръкляна й, биха извадили очите й и биха я убили преди Джак дори да разбере за опасността, преди да има възможност да й се притече на помощ.

— Отдръпнете се — викна той.

Четиримата се отдръпнаха и се скупчиха на тротоара, като се оглеждаха в нощта.

Сега бяха единствените хора на зимната улица. Фей и Кийт вече не се виждаха. Нямаше снегорини, коли, пешеходци. Дори портиерът вече не ги гледаше.

Странно е, помисли си Джак, да се чувстваш така изолиран и самотен в сърцето на Манхатън.

— Сега какво? — попита припряно Ребека с прикован в колата поглед, прегърнала Дейви с едната ръка, а с другата бръкнала под палтото си, където навярно стискаше пистолета.

— Ще се движим — отвърна Джак, недоволен от отговора си, но прекалено изненадан и прекалено уплашен да измисли нещо по-добро.

Не изпадай в паника.

— Накъде? — вдигна рамене Ребека.

— Към булеварда.

Спокойно. Не се притеснявай. Паниката ще ни свърши.

— Накъдето Кийт тръгна?

— Не. Към другия булевард. Трето авеню. По-близо е.

— Надявам се, че там има хора — въздъхна тя.

— Може да видим и патрулна кола.

— Мисля, че сме много по на сигурно място тук, навън — обади се Пени.

— И аз така мисля, мила моя — съгласи се Джак. — Хайде да вървим сега. И стойте близо един до друг.

Пени хвана ръката на Дейви.

Нападението дойде изведнъж. Нещото се измъкна изпод колата. Пищеше. Съскаше. Очите му светеха в сребърно. Тъмно на фона на снега. Бързо и пъргаво. Прекалено бързо. Подобно на гущер. Джак успя да види толкова в затъмнената от бурята светлина на уличните лампи, посегна към пистолета си, спомни си, че куршумите не убиват тия неща, осъзна и че са прекалено близо един до друг, за да рискува да стреля, а тогава нещото вече бе сред тях, ръмжащо и плюещо — и всичко това само за секунда, за време, колкото да кажеш тик, може би и по-малко. Дейви изпищя. И опита да се махне от нещото. Това беше инстинкт. Звярът се хвърли върху ботуша на момчето. Дейви го ритна. Оставаше си там. Джак повдигна Пени и я сложи до стената на сградата. Тя клекна там. Дишаше тежко. В това време гущерът бе започнал да се качва по крака на Дейви. Момчето махаше към него. Препъна се. Залитна. Направи крачка назад. Изпищя за помощ. Подхлъзна се. Падна. Всичко това само в течение на още една секунда, може би две — тик, тик — и Джак изпита чувството, че сънува кошмар като при треска, с объркване на времето, каквото има само насън. Тръгна след момчето, но въздухът му се струваше гъст като сироп. Гущерът сега беше върху гърдите на Дейви, махаше напред-назад с опашка, ноктите на краката му се забиваха в дебелото палто, опитваха се да го съдерат, така че да може после да разпори и корема на момчето, устата му беше широка, муцуната му почти в лицето на момчето — не! — и Ребека стигна там преди Джак. Тик. Отскубна отвратителното нещо от гърдите на Дейви. То зави. Ухапа ръката й. Тя извика от болка. Захвърли гущера.

— Дейви, Дейви, Дейви! — пищеше Пени. Тик. Дейви се бе изправил на крака. Гущерът отново се хвърли към него. Този път Джак го хвана. С голи ръце. По пътя към апартамента на Джеймисънови си бе свалил ръкавиците, за да използва по-лесно пистолета си. Сега потрепна от допира с нещото и го откъсна от момчето. Чу как палтото се раздира от ноктите му. Задържа го на една ръка разстояние. Тик. Усещаше съществото противно студено и мазно в ръцете си, макар че по някаква причина бе очаквал да бъде горещо — може би заради огъня в черепа му, заради сребърното сияние, което сега мигаше към него от зеещите очни кухини, където трябваше да са очите на демона. Звярът изръмжа. Тик. Опита се да се освободи от него, беше силен, но Джак бе по-силен. Тик. Зарита във въздуха с ноктестите си крака. Тик. Тик. Тик, тик, тик…