Дийн Кунц - Вуду

Настигна Ребека и децата. Не му беше трудно. Те вече не вървяха много бързо. Дейви и Пени едва се мъкнеха. Тичането в дълбок сняг е като тичане с оловни тежести на краката — постоянното съпротивление бързо ги бе изморило.

Джак огледа пътя зад тях. Нямаше и следа от духовете. Но тези същества с очи като фенери щяха да се покажат, и то скоро. Не му се вярваше да се откажат така бързо.

И когато се покажеха, щяха да попаднат на лесна плячка. Още малко и децата щяха да започнат уморено да влачат крака.

Джак също не се чувстваше особено енергичен. Сърцето му биеше така силно и бързо, че скоро сякаш щеше да излезе от гърдите му. Лицето го болеше от студения, хапещ вятър, който жилеше и очите му и ги насълзяваше. Ръцете го боляха, а бяха и изтръпнали, тъй като не бе имал време да си сложи пак ръкавиците. Дишаше тежко и от арктическия въздух гърлото му дращеше, а гърдите го боляха. Краката му замръзваха заради многото сняг, който бе влязъл в ботушите му. Не беше в състояние да осигури кой знае каква закрила за децата и това го караше да се чувства сърдит и уплашен, тъй като той и Ребека бяха единственото, което разделяше децата от смъртта.

Като че ли възбуден от мисълта за заколението им, вятърът зави по-силно, почти радостно.

Оголените от зимата дървета, издигащи се от гнездата си сред широкия тротоар, дрънчаха със заледени клони от вятъра. Това беше звук на раздвижени скелети.

Джак се огледа за място, където да се скрият. Точно пред тях имаше пет тухлени жилищни сгради, всяка с по четири етажа, сгушени между по-високи (макар и по-непривлекателни) постройки.

— Трябва да се скрием. — Джак ги насочи към края на тротоара, по покритите със сняг стъпала, през стъклената входна врата — до фоайето на първата тухлена сграда.

То не беше добре отоплено; в сравнение с нощния студ вън, обаче изглеждаше прекрасно, като в тропиците. Освен това бе чисто и доста елегантно — с медни пощенски кутии и сводест дървен таван, макар че нямаше портиер. Подът бе покрит с мозайка от плочки, на която бе изобразена виеща се лоза, зелени листа и жълти цветя, разположени върху фон в цвят на слонова кост — мозайката бе добре полирана и от нея не липсваше нито една плочка.

Но колкото и приятно да беше, не можеха да останат тук. Фоайето бе ярко осветено. Можеше лесно да ги забележат от улицата.

Вътрешната врата също бе стъклена. Зад нея се простираха коридорът на първия етаж, асансьорът и стълбите. Но вратата бе заключена и можеше да се отвори само с ключ отсам или от автомата в някой от апартаментите.

Апартаментите бяха общо шестнайсет, по четири на всеки етаж. Джак отиде до медните пощенски кутии и натисна копчето на домофона на господин и госпожа Еванс на четвъртия етаж.

От говорителя над пощенската кутия се обади тънък женски глас:

— Кой е?

— Апартаментът на Грофелд ли е? — попита Джак, като много добре знаеше, че не е.

— Не — отвърна невидимата жена. — Сбъркали сте бутона. Пощенската кутия на Грофелд е до нашата.

— Извинявайте.

Госпожа Еванс прекъсна връзката.

Той погледна към входната врата, към улицата зад нея.

Сняг. Тресящи се под вятъра голи, почернели дървета. Призрачен блясък на уличните лампи, обгърнати от бурята.

Но нищо по-лошо от това. Нищо със сребърни очи.

Нищо с много заострени малки зъби.

Засега.

Натисна бутона на Грофелд и попита дали това е апартаментът на Сантини. Казаха му рязко да звънне на съседната пощенска кутия.

Звънна у Сантини готов да ги попита за апартамента на Портърфийлд. Но семейство Сантини явно очакваха някого или бяха значително по-непредпазливи от съседите си, защото отвориха вътрешната врата, без да питат кой е.

Ребека поведе децата вътре, а Джак тихо ги последва, като затвори вратата на фоайето зад гърба си.

Би могъл да използва и полицейската си карта, за да влезе, но това би отнело много време. С непрекъснатото нарастване на престъпността хората напоследък бяха станали по-подозрителни. Ако бе започнал без заобикалки с госпожа Еванс в началото, тя не би приела думата му, че е ченге. Би поискала да слезе долу — с право, — за да види значката му през стъклената врата. Дотогава демоничните Убийци на Лавел можеше да са минали покрай сградата и да са ги забелязали.

Освен това Джак не искаше да замесва и други хора, защото така би изложил живота им на риск, ако духовете пристигнеха изведнъж и нападнеха.

Ребека явно споделяше грижата му за другите хора, защото предупреди децата да не вдигат шум, докато ги водеше към полутъмна ниша под стълбите вдясно от главния вход.