Дийн Кунц - Вуду

— Как се чувстваш?

— Малко ми пари. — отвърна тя.

— Само това ли?

— Ще се оправи. Ще си сложа ръкавицата отгоре, така раната няма да се отвори и да закърви пак.

— Поглеждай я все пак. Ако се появи обезцветяване или ако се подуе още, може би ще трябва да отидем в болница.

— И какво да кажа на лекаря, че ми се е случило?

— Ще му кажеш, че те е ухапал дух, какво друго?

— Може би ще си струва да се види изражението му.

Десет и седемнайсет.

Джак огледа палтото на Дейви, което гущерът яростно бе драл. Дрехата бе солидна и добре изработена, платът бе все пак ноктите на съществото го бяха пробили изцяло поне на три места, бяха проникнали и през ватираната подплата.

Беше истинско чудо, че Дейви бе останал невредим. Макар ноктите да бяха преминали през палтото като през покривка за маса, те не бяха разпрали пуловера или ризата на момчето, дори не бяха одраскали кожата му.

Джак си помисли колко малко му бе останало да загуби и Дейви, и Пени, а отчетливо съзнаваше, че все още може да ги загуби преди да приключи случаят. Опря ръка в нежното лице на сина си. У него разцъфна ледено предчувствие за тежка загуба и пръсна замръзналите си цветове на ужас и отчаяние. Гърлото му се сви. Застави се да сдържи сълзите си. Не бива да плаче. Децата щяха да се обезкуражат съвсем, ако го видят разплакан. Освен това, ако се поддадеше на отчаянието сега, това би значило, че отстъпва — не много, но не и незначително — пред Лавел. Лавел беше зъл, а не обикновен престъпник, не само покварен, но зъл, въплъщаваше същината на злото, а то разчиташе на отчаянието. Най-добрите оръжия срещу злото бяха надеждата, оптимизмът, решителността и вярата. Шансът им да оцелеят зависеше от способността им да се надяват, да вярват, че животът (а не смъртта) е съдбата им, да вярват, че доброто може да сломи злото, просто да вярват. Нямаше да загуби децата си. Нямаше да позволи на Лавел да му ги отнеме.

— Е — обърна се той към Дейви, — това е много проветриво за зимно палто, но може да се уреди нещо. — Той свали дългия си шал, уви го около разкъсаното палто на момчето, опаса два пъти гърдичките му и го завърза около кръста му. — Така. Това ще прикрие дупките. Добре ли си, капитане?

Дейви кимна и се опита решително да изглежда по-смел:

— Татко, не мислиш ли, че сега ти трябва вълшебна сабя?

— Вълшебна сабя? — повтори Джак.

— Е, нали това ти е нужно, ако трябва да убиеш множество духове? — сериозно попита момчето. — Във всички приказки обикновено имат вълшебна сабя или вълшебен жезъл, нали, а може би само някакъв вълшебен прах — това винаги им вижда сметката на духовете, вещиците, човекоядците или на каквото там трябва да се види сметката. Е, понякога имат и нещо друго, какво беше… вълшебен скъпоценен камък или пръстен на магьосник. А след като вие с Ребека сте детективи, може би ви трябва пистолет за духове. Дали в полицията имат нещо такова? Пистолет за духове.

— Не знам, право да ти кажа. — На Джак много му се искаше да притисне силно момчето си. — Но това е страшно хубаво предложение, синко. Ще проуча въпроса.

— Ако пък нямат — продължи Дейви, — може би можеш просто да помолиш някой свещеник някак да благослови собствения ти пистолет, дето си го имаш, и тогава ще можеш да го заредиш с много-много сребърни куршуми. Това правят с върколаците, нали знаеш?

— Знам. И това е добро предложение. Истински се радвам, че мислиш как да ги бием тия неща. Радвам се, че не се предаваш. Това е най-важното — да не се предаваме.

— Така е. — Дейви решително издаде брадичка. — Знам това.

Пени наблюдаваше баща си през рамото на Дейви.

Усмихна му се и му намигна.

Той също й намигна.

Десет и двайсет.

С всяка отминала минута на спокойствие Джак се чувстваше по-сигурен.

Не сигурен. Само по-сигурен.

Пени му разказа съвсем сбито за собствените си контакти с духовете.

Когато момичето завърши, Ребека погледна към Джак:

— Той ги е държал под око значи. Винаги е знаел къде да ги намери, когато дойде времето.

Джак се обърна към Пени:

— Боже мой, малката ми, защо не ме събуди снощи, когато нещото е било в стаята ви?

— Не го видях наистина…

— Но си го чула.

— Само това.

— И бухалката за бейзбол…

— Освен това — продължи Пени с изненадващо странно притеснение, като отбягваше погледа му — ме беше страх да не си помислиш, че пак… съм… полудяла.

— А? Пак? — Джак примигна. — Какво, за Бога, искащ да кажеш — пак?

— Е… нали знаеш… след като мама умря… как бях тогава… когато имах… неприятности.