Дийн Кунц - Вуду

Порив на вятъра се блъсна с ураганна сила в сградата и зави в корнизите й.

Прозорецът пред Карвър задрънча, като че ли нещо повече от вятъра бе застанало отвън и искаше да го хване. Въртящо се множество снежинки се опря в стъклото. Невероятно, но тези стотици и стотици спрени и трепкащи парченца сняг като че ли образуваха лице, което се хилеше и мръщеше на Карвър. Макар че вятърът пуфтеше, удряше, сменяше посоката си и пак се връщаше, невероятното лице не се разпадаше и не се разнасяше от вятъра; висеше там, съвсем близо до рамката, неподвижно, като нарисувано.

Карвър сведе очи. След малко вятърът поутихна.

Когато воят му накрая се превърна в стенание, той отново погледна. Снежното лице бе изчезнало.

Отпи от чашата си. Уискито не го стопляше. Тази нощ нищо не можеше да го стопли.

Едната причина да иска да се напие беше чувството за вина. Вина изпитваше, защото бе отказал да помогне повече на лейтенант Досън. Това беше грешка. Положението бе така бедствено, че не биваше да мисли единствено за себе си. Все пак портите бяха отворени. Светът бе изправен пред прага на Армагедон 2 2 Армагедон, предсказаната от Библията последна битка между силите на доброто и злото — Б.пр. — и то само заради бокор, тласкан от самолюбие, гордост и неутолима кръвожадност, който бе готов да поеме всеки риск, колкото и глупав да е той, за да уреди свой личен въпрос. В такива времена хунгонът има определени задължения. Тъкмо сега трябваше да прояви смелост. Вината го тормозеше и защото непрестанно си спомняше за среднощната черна змия, изпратена му от Лавел, а измъчван от тази картина, той не можеше да събере необходимата смелост, за да изпълни задължението си.

Дори и да се осмелеше да се напие, той щеше да продължи да носи бремето на вината си. То бе прекалено тежко — огромно, за да се преодолее само с пиене.

Затова сега той пиеше с надеждата да си даде кураж. За уискито бе характерно, че в умерени количества може да превърне в герои хората, които при други обстоятелства са само палячовци.

Трябваше да събере смелост и да се обади на лейтенант Досън, да му каже. Искам да помогна.

По-вероятно бе обаче Лавел да го унищожи, защото се е намесил. А каквато и смърт да избереше Лавел, тя нямаше да бъде приятна.

Отпи от уискито си.

Погледна към телефона на отсрещната стена.

Обади се на Досън, казваше си.

Не можеше да се помръдне. Погледна към нощната виелица отвън. Потрепери.

Задъхани, Джак, Ребека и децата стигнаха площадката на четвъртия етаж в тухлената сграда.

Джак погледна по стъпалата, откъдето бяха дошли. Засега нищо не ги преследваше.

Разбира се, нещо би могло да се подаде всеки миг от стените. Целият проклет свят се бе превърнал в панаирджийска зала.

Коридорът водеше към четири апартамента. Джак ги преведе покрай всички тях, без да чука и без да звъни някъде.

Оттук нямаше да дойде помощ. Тези хора не можеха да направят нищо за тях. Трябваше да разчитат само на себе си.

В края на коридора имаше врата без табела. Джак се молеше да е това, за което я мислеше. Натисна бравата. Отсам беше отключена. Отвори я предпазливо, защото се боеше да не би духовете да ги чакат от другата страна. Тъмнина. Нищо не се втурна към него. Опипа за ключа на осветлението, като наполовина очакваше да докосне нещо гадно. Но не. Нямаше духове. Само ключ. Клик. Да, ето за какво се бе надявал — последно стълбище, значително по-стръмно и по-тясно от осемте участъка, които вече бяха извървели; водеше към залостена врата.

— Хайде — подкани ги той.

Без да му задават въпроси, Дейви, Пени и Ребека го последваха шумно по стъпалата. Бяха уморени, но все още достатъчно уплашени, за да не забавят ход.

Вратата най-горе имаше две резета и бе укрепена с желязна подпора. През покрива тук явно не можеше да влезе крадец. Джак дръпна двете резета, вдигна подпората и я подпря отстрани.

Вятърът се опитваше да задържи вратата затворена. Джак я натисна с рамо и тогава вятърът я подхвана — вместо да бута, я издърпа, отскубна я от него и я запрати навън с такава сила, че тя силно се трясна във външната стена. Прекрачи прага и излезе на гладкия покрив.

Тук горе, бурята бе жив организъм. С лъвска ярост тя изскачаше от нощта, минаваше перилото, ревеше, смъркаше и хъркаше. Дръпна палтото на Джак. Изправи напълно косата му, после я залепи за главата и пак я изправи. Дъхна в лицето му с ледения си дъх, плъзна със студени пръсти под яката на палтото му.