Дийн Кунц - Вуду

Ребека се беше навела от края на четвъртата тухлена сграда и бе погледнала към алеята, четири етажа под тях. Там имаше известна светлина — улични лампи от двете страни на сградата и още една в средата, плюс отраженията от прозорците на целия първи етаж. Не видя духове из алеята, нито каквото и да е живо същество — само сняг на наноси и купчини, преспи, завъртани от кратки течения; снегът по слабо фосфоресциращите улици приличаше на пелерини на призраци, впуснали се пред вятъра. Може би имаше духове, свити някъде из сенките, макар че не й се вярваше, защото не забеляза никакви светещи очи.

Черна, желязна, извита, пожарна стълба се спускаше на зигзаг покрай задната стена на сградата. Джак се спусна първи, като на всяка площадка изчакваше Пени и Дейви; беше готов да смекчи удара, ако някой от тях се подхлъзнеше по студените, покрити със сняг, понякога и заледени стъпала.

Ребека се спусна последна от покрива. На всяка площадка се спираше и оглеждаше алеята, всеки път очакваше да види странни, заплашителни същества да скачат през снега към долния край на пожарната стълба. И всеки път не виждаше нищо.

Обърнаха се надясно, когато всички слязоха на алеята, отдалечиха се от тухлените жилищни сгради и се затичаха с всички сили към страничната улица. Вече бяха обърнали бяга си в бързо ходене, когато се отклониха от Трето авеню и се насочиха към центъра на града. Нищо не ги преследваше.

Нищо не се показваше от тъмните входове, които подминаваха.

Засега изглеждаха в безопасност. Нещо повече… изглежда целият огромен град им принадлежеше, като че ли бяха единствените четирима оцелели след деня на страшния съд.

Ребека никога не бе виждала такъв силен сняг. Разярената, шибаща и удряща буря подхождаше повече на откритите полярни площи отколкото на Ню Йорк. Лицето й бе изтръпнало и очите сълзяха, от постоянната борба да се задържи на крака я болеше всяка става и всеки мускул в тялото.

На две трети от пътя към Лексингтън авеню Дейви се препъна, падна и просто не можа вече да събере сили, за да продължи сам. Джак го взе на ръце.

На вид Пени също бе изтощена до крайна степен. Скоро щеше да се наложи Ребека да поеме Дейви, а Джак да вдигне Пени.

А докъде и с каква скорост можеха да очакват да се придвижат при тези обстоятелства? До не особено далече. И не кой знае колко бързо. Трябваше им да открият превозно средство в следващите няколко минути.

Достигнаха булеварда и Джак ги отведе до голяма стоманена решетка сред настилката, от която излизаха облаци пара. Беше излаз за проветрение на някакъв подземен тунел, най-вероятно от метрото. Джак свали Дейви долу и момчето се задържа на крака. Явно щеше да се наложи пак да го носят, когато тръгнеха. Изглеждаше ужасно — личицето му бе изпито, измъчено и много бледо; имаше огромни тъмни кръгове под очите си. Сърцето на Ребека се сви заради него, искаше й се да може да направи нещо, за да го накара да се чувства по-добре, но и тя самата не се чувстваше кой знае колко блестящо.

Нощта бе прекалено студена, а въздухът от решетката не беше достатъчно топъл, за да загрее Ребека, която стоеше в края на решетката и оставяше вятъра да отвява лошата миризма; имаше обаче поне някаква илюзия за топлина, а в момента и само илюзията бе достатъчно окуражаваща. Ребека се обърна към Пени:

— Ти как си, мила?

— Добре съм — отвърна момичето, макар че изглеждаше изтощено. — Само се тревожа за Дейви.

Издръжливостта и смелостта на момичето изумиха Ребека.

— Трябва да се доберем до кола — сви рамене Джак. — Ще чувствам, че сме в безопасност само ако сме в кола и се движим; не могат да се доберат до нас, когато сме в движение.

— И ш-ш-ще бъде т-т-топло в колата — добави Дейви.

Но единствените коли по улицата бяха спрените до бордюра, които не можеха да се достигнат заради снежната стена, натрупана от снегорините, която още не беше махната. А ако е имало изоставени коли в средата на улицата, те вече са били отнесени от аварийните служби.

Наоколо сега не се виждаха никакви работници. Нямаше и снегорини.

— Дори и да откриехме някъде тук кола, която не е затънала — замисли се Ребека, — едва ли на нея ще има ключове или пък вериги за сняг на гумите.

— Аз не говорех за тези коли — обясни Джак. — Но ако намерим телефонен автомат и се обадим до участъка, бихме могли да ги помолим да ни изпратят служебна кола.

— Онова там не е ли телефон? — Пени посочи от другата страна на широкия булевард.

— Снегът е толкова дебел, че не мога да бъда сигурен. — Джак се взираше натам. — Може да е телефон.