Дийн Кунц - Вуду

Джак премина към края на покрива, който бе най-близо до съседната тухлена сграда. Назъбеното перило бе високо до кръста му. Опря се на него и огледа мястото. Както бе очаквал, пролуката между двете сгради беше само около метър и двайсет.

Ребека и децата дойдоха при него и той им каза:

— Ще го пресечем.

— По какво ще минем? — попита Ребека.

— Наоколо трябва да има нещо, което да ни свърши работа.

Обърна се и проучи покрива, който не беше съвсем тъмен; всъщност имаше някакво лунно сияние заради блестящата снежна покривка. Доколкото виждаше, нямаше разхвърляни дъски или нещо друго, което би могло да послужи за мост между двете сгради. Изтича до горната част на асансьора и огледа пристройката от двете страни, провери и в малкото помещение при горния край на стълбите, но не откри нищо. Може би имаше нещо полезно под снежната покривка, но нямаше как да го открие, без първо да разрови целия покрив.

Върна се при Ребека и децата. Пени и Дейви бяха клекнали до перилото, което донякъде ги пазеше от хапещия вятър, но Ребека се изправи да го посрещне.

— Трябва да скачаме — реши той.

— Какво?

— Отсреща. Трябва да скочим отсреща.

— Не можем — отсече тя.

— Съвсем малко над метър е.

— Но няма откъде да се засилим.

— И не е нужно. Съвсем малко разстояние е.

— Ще трябва да се изправим на тази стеничка — посочи тя перилото — и да скочим оттам.

— Да.

— В този вятър поне един от нас ще загуби равновесие оше преди да скочи — ще го духне някой внезапен пристъп на вятъра и ще падне долу.

— Ще успеем. — Джак се опитваше по някакъв начин да ги зарази със собствения си ентусиазъм.

Тя поклати глава. Косата й влезе в очите. Отметна я:

— Ако имаме късмет, може би ти и аз ще го направим. Може би. Но не и децата.

— Добре. Значи един от нас ще скочи на другия покрив, а другият ще остане тук и ще си подадем децата — оттук натам.

— Ще си ги подадем над пролуката?

— Да.

— На двайсетметрова височина?

— Не е чак толкова опасно. — Искаше му се да си вярва. — От тези два покрива ние можем да се пресегнем и да си допрем ръцете.

— Да си допрем ръцете е едно. Но да прехвърлим нещо тежко като дете…

— Аз ще се убедя, че ти си ги хванала здраво преди да ги пусна. А ти можеш да ги издърпаш, можеш да се опреш на онова перило. Не е страшно.

— Пени вече е доста едро момиче.

— Не чак толкова. Ще се оправим.

— Но…

— Ребека, тези неща са в сградата, право под краката ни и ни търсят в този миг.

— Кой ще е пръв? — кимна тя.

— Ти.

— Боже, благодаря ти.

— Мога да ти помогна да се качиш на стеничката и да те придържам там до секунда преди да скочиш. Така почти няма да имаш възможност да изгубиш равновесие и да паднеш.

— Но след като аз се прехвърля и си подадем децата кой ще помогне на тебе да се качиш и ще пази равновесието ти?

— Остави аз да се тревожа за това, когато му дойде времето.

Вятърът фучеше като товарен влак по покрива.

Снегът не се задържаше върху ламаринената барака в задната част на двора на Лавел. Падащите снежинки се топяха още щом докоснеха покрива и стените на малката барака. От подветрената страна на покрива се виеха струйки пара, достигаха до виелицата и след това се загубваха. В самата барака бе задушно и горещо. Нищо не се движеше освен сенките. Излизащата от дупката в пода неравномерно пулсираща оранжева светлина беше малко по-ярка от преди. Трептенето й караше сенките да играят и затова всеки неодушевен предмет върху пръстения под сякаш се движеше.

Студеният нощен въздух не беше единственото нещо, което не успяваше да проникне през тези ламаринени стени. Дори писъците и стенанията на бурята тук не се чуваха. Атмосферата в бараката бе неестествена, тайнствена и тревожна, като че ли помещението бе изведено от нормалното време и пространство и сега висеше в пустотата.

Единственият звук идеше от дълбините на ямата. Беше далечно съскане, мърморене, шепот и ръмжене, като десет хиляди гласа, долитащи отдалече, като рев на тълпа, заглушен от разстоянието. Сърдита тълпа.

Изведнъж звукът се усили. Не особено. Само малко.

В същия миг оранжевата светлина засвети по-ярко от всякога досега. Не особено. Само малко по-ярко. Беше като че ли вратите към пещ, и без това открехнати, се бяха отворили още няколко сантиметра.

Вътрешността на бараката също се позатопли.

Слабият мирис на сяра се усили.

И нещо странно стана с дупката сред пода. Навсякъде по обиколката й отломки пръст се откачаха и падаха навътре, далече от ръба, и се загубваха из тайнствената светлина от дъното. Както и нарастването в яркостта на светлината, така и тези промени в ръба на дупката не бяха големи, а незначителни количествени промени. Диаметърът се увеличи с не повече от два сантиметра. Пръстта престана да пада. Ръбът се стабилизира. В бараката отново всичко бе напълно неподвижно.