Дийн Кунц - Вуду

Моторът изрева.

Край тях се разлетя сняг.

Лио издаваше странни нечленоразделни звуци, децата плачеха, а Бърт по някаква причина започна да натиска клаксона, като че ли си мислеше, че може да уплаши нещото и да го принуди да избяга.

Джак срещна погледа на Ребека. Чудеше се дали и неговите очи са мрачни като нейните.

Накрая духът изпусна стъклото и се прекатури по снежния булевард.

— Слава Богу — въздъхна Лио и се отпусна в своя ъгъл на предната седалка.

Джак се обърна и погледна през задното стъкло. От белотата на бурята се показваха други тъмни зверове. Скачаха след джипа, но не можеха да го настигнат и бързо изоставаха.

Изчезнаха.

Но бяха още там. Някъде.

Навсякъде.

Бараката.

Горещият сух въздух.

Вонята на ада.

Оранжевата светлина отново стана по-ярка от преди, не много, само малко, и същевременно въздухът също стана по-горещ, а шумовете откъм ямата по-силни и по-сърдити, макар че още приличаха повече на шепот отколкото на вик.

Земята около дупката отново сама се зарони, откъсна се от ръба, падна към дъното и изчезна в пулсиращото оранжево сияние. Диаметърът се бе увеличил с повече от пет сантиметра преди земята отново да се успокои.

А ямата беше по-голяма.

Подземният гараж в участъка бе осветен, но не особено ярко. В ъглите се събираха сенки, които се разпростираха като тъмни гъби по стените; лежаха в очакване между редовете коли; висяха от бетонния таван и наблюдаваха всичко, което ставаше под тях.

Тази вечер гаражът плашеше Джак. Тази вечер самите постоянни сенки изглеждаха живи и, още по-лошо, сякаш се приближаваха крадешком и много хитро.

Ребека и децата явно изпитваха същото. Стояха близо един до друг и се оглеждаха тревожно, лицата и телата им бяха напрегнати.

Няма нищо, казваше си Джак. Духовете не можеха да знаят къде отиваме. Поне засега са изгубили следите ни.

Но не се чувстваше в безопасност.

Нощният дежурен в гаража беше Ърни Тюкс. Гъстата му черна коса бе сресана право назад, а тъничките му мустаци изглеждаха странно на широката му горна устна.

— Но и на двамата вече са ви дадени коли. — Ърни почука по списъка със заявки пред себе си.

— Е, трябват ни още две — настоя Джак.

— Това е против правилата и аз…

— По дяволите с правилата — намеси се Ребека. — Просто ни дай колите. Веднага.

— Къде са двете, които вече са ви дадени? — попита Ърни. — Не сте ги смачкали, надявам се.

— Разбира се, че не — отсече Джак. — Не са в движение.

— Някакви повреди ли?

— Не. Заседнали са в снега — излъга Джак.

Бяха сметнали за рисковано да се върнат за колата от апартамента на Ребека, а и не смееха да се върнат при къщата на Фей и Кийт. Сигурни бяха, че нещата-дяволи ще ги чакат и на двете места.

— Преспи? — измърмори Ърни. — Това ли е всичко? Тогава ще изпратим влекач, който ще ги изтегли и ще ги пусне отново в движение.

— Нямаме време за това. — Джак нетърпеливо огледа по-тъмните участъци на подобния на пещера гараж. — Двете коли ни трябват веднага.

— Според правилата…

— Слушай — започна Ребека, — нали имаше определен брой коли, отделени за случая Карамаза?

— Така е — кимна Ърни. — Но…

— И в момента част от тези коли не стоят ли тук в гаража, неизползвани?

— Е, в момента никой не ги използва — призна Ърни. — Но може би…

— А кой отговаря за екипа по разследването? — продължаваше Ребека.

— Е… вие. Вие двамата.

— Това е спешен случай, свързан с разследването Карамаза и тези коли ни трябват.

— Но вие вече сте се разписали за коли и според правилата трябва да напишете доклади за повреда или за загубване преди да получите…

— Зарежи я тая идиотска бюрокрация — разсърди се Ребека. — Дай ни веднага колите, в тази минута, или Бог ми е свидетел, че ще ти отскубна смешните мустачки, ще отида до таблото с ключовете ти и сама ще си взема колите.

Ърни се вторачи в нея явно стреснат и от заплахата, и от яростта, с която беше изречена.

Точно в този миг Джак с радост видя как Ребека се превръща в заядлива и упорита амазонка.

— Действай! — заповяда тя и пристъпи към Ърни.

И Ърни се задейства. Бързо.