Дийн Кунц - Вуду

Джак събу облепените си със сняг ботуши и последва Хамптън по тесните стъпала:

— Трябва да ви предупредя, че съм дошъл да искам помощта ви и, кълна се в Бога, ще я получа по един или друг начин.

— Ще се радвам да ви помогна. — Хамптън продължава ше да го учудва. — Ще направя каквото мога, всичко каквото мога.

Стълбата ги изведе в удобен на вид, добре обзаведен хол с много книги върху рафтове покрай едната стена, ориенталско ковьорче върху отсрещната стена и прекрасен ориенталски килим, главно в синьо и бежово, който заемаше по-голямата част от пода. Четирите стъклени настолни лампи на ярки сини, зелени и жълти ивици бяха разположени така умело, че привличаха погледа с красотата си независимо на коя страна гледаше човек. Имаше и лампи за четене, с по-функционален дизайн, по една до всеки фотьойл. И те, и четирите стъклени лампи светеха. Светлината им обаче не стигаше до всички ъгли на стаята и там, където нормално би трябвало да има леки сенки, бяха поставени множество горящи свещи, общо поне петдесет.

Хамптън очевидно видя, че свещите го озадачиха и обясни:

— Тази вечер в града има два вида мрак, лейтенанте, първият е просто мракът, който е отсъствие на светлина. После идва мракът, който е физическото присъствие — истинското проявление — на окончателното сатанинско зло. Втората, злокачествена форма на мрак се храни от първата, по-обичайната, загръща се с нея и умно се прикрива. Но тя е там! Затова не искам сенките да бъдат близо до мене тази нощ, ако мога да го избегна, тъй като никой не знае кога обикновената, невинна сянка може да се окаже нещо повече, отколкото изглежда на пръв поглед.

Преди този случай Джак, който винаги се бе отличавал с широта на мисленето, никога не би приел сериозно предупреждението на Карвър Хамптън. В най-добрия случай би го приел за ексцентрик; в най-лошия за малко луд. Сега нито за миг не се усъмни в искреността и точността на думите на хунгона. За разлика от Хамптън Джак не се страхуваше, че сенките внезапно ще скочат към него и ще го хванат с нематериални, но смъртоносни ръце на мрака. Все пак, след нещата, които бе видял тази вечер, не бе склонен да изключи дори и тази странна възможност. Той също предпочиташе ярката светлина в случая заради онова, което би могло да се крие сред сенките.

— Изглеждате премръзнал — забеляза Хамптън. — Дайте ми палтото си. Ще го простра върху радиатора да се суши. Ръкавиците също. После седнете, ще ви донеса малко бренди.

— Нямам време за бренди. — Джак не разкопча палтото си и не свали ръкавиците. — Трябва да намеря Лавел. Аз…

— За да намерите и да спрете Лавел — подхвана Хамптън — трябва да бъдете добре подготвен. А за това е нужно време. Само глупак би се втурнал отново сред тази буря само с полуоформени идеи къде да отиде и какво да направи. А вие не сте глупак, лейтенанте. Дайте ми тогава палтото си. Мога да ви помогна, но ще ни отнеме повече от две минути.

Джак въздъхна, измъкна се от тежкото си палто и го подаде на хунгона.

След няколко минути Джак бе настанен в един от фотьойлите с чаша „Реми Мартен“ в ръка. Беше свалил също обувките и чорапите си и ги бе сложил до радиатора, тъй като се бяха напълно измокрили от снега, когато бе газил из преспите. За първи път тази вечер усети, че краката му започват да се стоплят.

Хамптън пусна газовата горелка в камината, поднесе клечка и пламъците лумнаха. Бе пуснал газта силно.

— Не толкова заради топлината, колкото да изгони мрака от огнището — обясни той. Изгаси клечката и я пусна в медната съдина до огъня. Седна на другия фотьойл и застана срещу Джак от другата страна на масичката, върху която имаше кристални изделия — прозрачна кана с дръжки като зелени гущери и висока матова ваза с изящно гърло. — За да знам какво да направя, вие трябва първо да ми кажете всичко, което…

— Аз имам няколко въпроса преди това — прекъсна го Джак.

— Добре.

— Защо днес отказахте да говорите повече с мене?

— Казах ви. Боях се.

— А сега не ви ли е страх?

— Повече от всякога.

— Тогава защо сега искате да ми помогнете?

— Чувство за вина. Засрамих се от себе си.

— Повече от това е.

— Е, да. Вижте, като хунгон аз съм свикнал да викам понякога божествата на Рада и да ги карам да покажат майсторството си, да изпълнят благословиите към клиентите ми и към други, на които искам да помогна. И божествата, разбира се, карат еликсирите ми да действат според преднозначението си. Мой дълг е в замяна да се противопоставя; на злото, да нанасям удари срещу посредниците на Конго и Петро, когато ги срещна. В случая се опитах просто да избягам от задълженията си.