Дийн Кунц - Вуду

Плувна в пот. Почувства се омърсен. Сърцето му лудо заби. Стомахът му се преобърна, прилоша му.

Трясна слушалката. Изтри мокрите си ръце в панталона. Все още се чувстваше омърсен, просто защото бе държал слушалката, която временно го бе свързала със звяра в апартамента на Досън. Отиде до умивалника и старателно изплакна ръце.

Нещото в апартамента на Досън бе явно едно от съществата, които Лавел бе призовал да извършат мръсната му работа. Но какво правеше там? Какво означаваше това? Толкова луд ли беше Лавел, че да насочи силите на мрака не само към фамилията Карамаза, а и към самата полиция, която разследва убийствата?

Ако нещо се случи на лейтенант Досън, помисли си Хамптън, аз ще съм виновен, защото му отказах помощта си.

Докато триеше студената пот от челото и врата си със салфетка, той се замисли за възможностите си и се опита да реши какво да направи сега.

Имаше само двама души в джипа на градската служба по поддържане на улиците, така че за Пени, Дейви, Ребека и Джак имаше много място.

Шофьорът беше щастлив на вид човек с червендалесто лице, сплескан нос и големи уши; каза, че името му е Бърт. Внимателно разгледа полицейската карта на Джак, увери се, че е истинска и с радост се постави на тяхно разположение — обърна джипа, за да ги откара до участъка, откъдето можеха да си вземат друга кола.

Купето на джипа беше прекрасно, топло и сухо. Джак изпита облекчение, когато вратите се затвориха плътно и колата потегли.

Но тъкмо когато правеха обратен завой в средата на пустия булевард, колегата на Бърт, луничав младеж на име Лио, видя нещо, което се движеше през снега и се приближаваше към тях от другата страна на улицата.

— Хей, Бърт, почакай малко — викна той. — Това там котка ли е?

— Какво ако е котка? — попита Бърт.

— Не би трябвало да е навън в такова време.

— Котките си ходят по всяко време — махна с ръка Бърт. — Ти си падаш по тях, би трябвало да знаеш колко са независими.

— Но тя ще умре от студ там — продължаваше Лио.

Докато джипът завършваше обратния си завой и Бърт забави ход, за да провери прав ли е Лио, Джак погледна през страничния прозорец към тъмното очертание, което скачаше през снега — движеше се с грацията на котка. По-назад в бурята, може би само след няколко пласта от падащия сняг, може би имаше други неща, които идваха насам; възможно бе да е и цялата глутница, готова вече за смъртоносния си удар, макар че бе трудно да се каже. Първият от духовете обаче, подобното на котка нещо, което бе привлякло вниманието на Лио, несъмнено бе там — само на десетина метра от колата — и се приближаваше бързо.

— Спри за малко — помоли се Лио. — Чакай да сляза и да помогна на животинчето да се измъкне.

— Не! — извика Джак. — Махайте се оттук, по дяволите. Това не ви е някаква идиотска котка.

Бърт учуден изгледа Джак през рамо. Пени започна да крещи същото нещо отново и отново, а Дейви се присъедини към нея:

— Не ги пускайте, не ги пускайте тук, не ги пускайте!

Лио опря лице до прозореца и се съгласи:

— Прав сте. Това не е никаква котка.

— Карай! — викна Джак.

Нещото подскочи и се блъсна в страничния прозорец пред лицето на Лио. Стъклото се напука, но издържа.

Лио хлъцна, изправи се и се обърна към Бърт.

Бърт даде газ и гумите за миг забуксуваха.

Противното нещо-котка се бе прилепило към напуканото стъкло.

Пени и Дейви крещяха. Ребека се опита да закрие съществото от тях.

То ги изучаваше с огнени очи.

Джак почти усещаше топлината на нечовешкия взор. Искаше да изпразни пистолета си в нещото, да сложи шест куршума в него, макар да знаеше, че не може да го убие.

Гумите спряха да буксуват и джипът потегли, като се наклони и потрепери.

Бърт държеше волана с едната си ръка, а с другата се мъчеше да избута Лио от себе си, но Лио нямаше намерение да се приближи и сантиметър към напукания прозорец, за който се бе закрепило нещото-котка.

Духът облиза стъклото с черния си език.

Джипът се наклони към разделителната полоса в средата на булеварда и поднесе.

— По дяволите, не го изпускайте! — изкрещя Джак.

— Не мога да карам с него в скута си — оплака се Бърт. Той заби лакът в ребрата на Лио — достатъчно силно, за да направи онова, което не бе постигнал досега с подпиране и натискане. Лио се помести, макар и не много.

Нещото-котка му се хилеше. Проблесна двоен ред остри зъби.

Бърт успя да спре пързалящия се джип малко преди да се удари в мантинелата. След като го овладя, той отново даде газ.