Дийн Кунц - Вуду

— Защо не се опитва да те ухапе — попита Ребека.

— Не знам — задъхан отговори той.

— Какво е по-различно у тебе?

— Не знам.

Но си спомни разговора с Ник Йерволино в патрулната кола, по-рано днес, когато пътуваха към центъра от харлемския магазин на Карвър Хамптън. И се зачуди…

Нещото-гущер имаше втора уста, на корема си, и тя с остри малки зъби. Цепнатината й зееше към Джак, отваряше се и се затваряше, но и втората уста нямаше по-голямо желание да го ухапе от устата в главата на гущера.

— Дейви, има ли ти нещо? — попита Джак.

— Убий го, татко — извика синът му. Звучеше ужасен, но невредим. — Моля ти се, убий го. Моля ти се.

— Колко бих искал да мога — въздъхна Джак.

Малкото чудовище се извиваше, скачаше, въртеше се, правеше каквото може, за да се изплъзне от ръцете на Джак. Допирът го отвращаваше, но той го хвана още по-здраво от преди, стисна го, заби пръсти в студената, мазна плът.

— Ребека, а твоята ръка как е?

— Само драскотина — отвърна тя.

— Пени?

— Аз… добре съм.

— Тогава и тримата се махайте оттук. Идете на булеварда.

— А ти? — разтревожи се Ребека.

— Аз ще задържа това нещо и ще ви дам малко преднина. — Гущерът се замята. — После ще го хвърля колкото мога по-далече и ще ви настигна.

— Не можем да те оставим сам — отчаяно се обади Пени.

— Само за минута-две — успокои я Джак. — Ще ви догоня. Тичам по-бързо от вас тримата. Няма да е трудно. Хайде тръгвайте. Махайте се оттук преди още някое от тия идиотски неща да ни е нападнало отнякъде. Тръгвайте!

Те се затичаха, децата пред Ребека, като вдигаха облачета сняг след себе си.

Нещото-гущер изсъска на Джак.

Той погледна в огнените очи.

В деформирания череп на гущера огньовете се виеха, гънеха, мигаха, но изобщо не отслабваха, горяха ярко и силно във всички отсенки на бялото и сребърното, но някак не приличаха на горещ огън; изглеждаха студени.

Джак се зачуди какво ли би станало, ако пъхне пръст в една от празните очни кухини, във вътрешния огън. Дали щеше наистина да открие пламък? Или беше илюзия? Ако наистина имаше пламък в черепа, щеше ли да се опари? Или щеше да открие, че на огньовете им липсва топлина, както изглеждаше?

Бели пламъци. Плюене.

Студени пламъци. Съскане. Двете усти на гущера дъвчеха нощния въздух.

Джак искаше да надникне по-навътре в този странен огън.

Приближи съществото към лицето си.

Взря се в празните очни кухини.

Въртящи се пламъци.

Подскачащи пламъци.

Не можеше да се отърве от чувството, че зад огъня има нещо, нещо удивително и важно, нещо страховито, което той почти съзираше зад блестящата съвършена пиротехника.

Приближи гущера още малко.

Сега лицето му бе само на сантиметри от муцуната.

Чувстваше как светлината на очите го облива.

Беше тръпчиво студена светлина.

Нажежена.

Учудваща.

Надникна внимателно в черепния огън.

Пламъците за малко не се отдръпнаха, за малко не му разрешиха да види какво има зад тях.

Той присви очи, опита се да види по-добре.

Искаше да разбере голямата мистерия.

Мистерията отвъд огненото було.

Важно беше, искаше, трябваше да я разбере.

Бели пламъци.

Пламъци на снега, на леда.

Пламъци, които криеха съкрушителна тайна.

Пламъци, които зоват…

Зоват…

Почти не чу как вратата на колата се отвори зад него. „Очите“ на нещото-гущер го бяха обладали и почти го бяха хипнотизирали. В съзнанието му снежната улица наоколо се бе позаличила. Още няколко секунди и щеше да е загубен. Но те бяха сбъркали; бяха отворили вратата миг по-рано и той я чу. Обърна се и захвърли колкото можа по-далече нещото-гущер в бурята.

Не изчака да види къде е паднало, не се обърна и да види какво е излязло от лимузината без отличителни знаци.

Просто побегна.

Пред него Ребека и децата бяха стигнали до булеварда. Завиха наляво покрай ъгъла и се изгубиха.

Джак газеше през снега, който на някои места бе почти по-висок от ботушите му, сърцето му биеше като механичен чук, а дъхът му излиташе на бели облачета. Подхлъзна се, едва не падна, възстанови равновесие; тичаше, тичаше и му се струваше, че не бяга по истинска улица, че това е само улица от съня му, кошмарно място, от което не може да избяга.

Докато пътуваха с асансьора към четиринайсетия етаж, където бе апартаментът на Ансън и Франсин Дорсет, Фей предупреди:

— И нито дума за вуду и други подобни глупости. Чуваш ли? Ше ни помислят за мръднали.

— Е, аз и не знам за вуду-то — отвърна Кийт. — Но съм адски сигурен, че видях нещо странно.