Дийн Кунц - Вуду

Боже, моля ти се, нека не идват.

Асансьорът се спускаше по дългите си кабели бавно, както и се беше изкачвал. Десети етаж… девети…

Пени бе взела от Фей ботуша на Дейви. Помагаше на братчето си да го обуе.

Осми етаж.

С уплашен глас, който често потрепваше, но с познатия си заповеднически тон, Фей запита:

— Какво бяха те, Джак? Какво бяха онези неща в шахтата?

— Вуду. — Джак продължаваше да гледа таблото за етажите над вратите.

Седми етаж.

— Това някаква шега ли е? — обади се портиерът.

— Вуду-дяволи, според мене — продължи Джак. — Но не ме питай как са дошли тук или какво представляват.

Както бе разтърсена и въпреки онова, което бе видяла в апартамента си, Фей подхвърли:

— Ти да не си се побъркал?

— Почти ми се иска да е така.

Шести етаж.

— Няма такива работи като вуду-дяволи — не спираше Фей. — Изобщо…

— Млъкни — сопна й се Кийт. — Ти не ги видя. Нали излезе от стаята за гости преди да се появят от решетката там.

Пети етаж.

— И вече беше вън от апартамента, когато започнаха да излизат от решетката в хола, лельо Фей — добави Пени. — Просто не си ги видяла, иначе щеше да повярваш.

Четвърти етаж.

Портиерът отново подхвана:

— Госпожо Джеймисън, добре ли познавате тези хора? Те не са ли…

Без да му обръща внимание, Ребека го прекъсна и се обърна към Фей и Кийт:

— Джак и аз разследваме странен случай. Убиец психопат. Твърди, че погубва жертвите си чрез вуду-проклятия.

Трети етаж.

Може би ще успеем, помисли си Джак. Може би няма да ни спрат между етажите. Може би ще се измъкнем живи. А може би няма. Фей отново заговори с Ребека:

— Сигурна съм, че вие не вярвате във вуду.

— Не вярвах — кимна Ребека. — Но сега… вярвам.

Джак изведнъж се стресна, като се досети, че фоайето може да е изпълнено с малки, зли същества. Когато вратите на асансьора се отвореха, кошмарната глутница можеше да се нахвърли върху им, да започне да дере и хапе.

— Ако това е шега, аз не я разбирам — вече сам си говореше портиерът.

Втори етаж.

Изведнъж на Джак не му се искаше да достигнат фоайето, нямаше желание вратите на асансьора да се отварят. Изведнъж му се искаше единствено да продължат да се спускат в мир, час след час, към безкрайността.

Партерът.

Моля ти се, не.

Вратите се отвориха.

Фоайето беше празно.

Излязоха от асансьора и Фей попита:

— Къде отиваме?

— Ребека и аз сме с кола… — обади се Джак.

— В това време…

— Вериги за сняг — прекъсна я рязко Джак. — Ще се качим в колата и ще обикаляме, докато измислим какво да направим.

— Ще дойдем с вас — заяви Кийт.

— Не. — Джак забута децата към входната врата. — Ако сте с нас, сигурно ще е опасно.

— Не можем да се върнем горе — възрази Кийт. — Не и при тези… тези демони или дяволи или каквото са там.

— Плъхове — намеси се Фей, която явно бе решила, че ще й е по-лесно да мисли за странното отколкото за свръхестественото. — Само малко плъхове. Разбира се, че ще се върнем. Рано или късно трябва да се върнем, да сложим капани, да ги унищожим. Всъщност колкото по-бързо, толкова по-добре.

Без да обръща внимание на Фей, Джак се обърна към Кийт над главата й:

— Не мисля, че проклетите гадини ще наранят тебе или Фей. Не, ако не стоите между тях и децата. Навярно биха убили, всеки, който се опита за предпази децата. Затова и ги вземам от вас. Все пак не мисля, че би трябвало да се връщате там тази вечер. Няколко от тях може да са останали.

— Нищо не може да ме накара да се върна там сега — увери го Кийт.

— Глупости — намеси се Фей. — Само няколко плъха…

— По дяволите, жено — викна Кийт, — това, което викаше Дейви и Пени от шахтата, не беше плъх!

Фей и досега беше бледа. Когато Кийт й напомни за гласа от отоплителната инсталация, тя направо побеля. Всички спряха пред вратата и Ребека попита:

— Кийт, има ли при кого да отидете?

— Разбира се — кимна той. — Един от съдружниците ми, Ансън Дорсет, живее отсреща. От другата страна на улицата. Близо до булеварда. Можем да преспим там, при Ансън и Франсин.

Джак отвори вратата. Вятърът се опита да я затръшне и почти успя, във фоайето нахлу сняг. Като се бореше с вятъра, отвърнал лице от жилещите кристалчета, Джак задържа вратата за останалите и им помаха да минат, ребека поведе, после Пени и Дейви, Фей и Кийт.

Остана само портиерът. Той гладеше бялата си коса и се мръщеше към Джак:

— Хей, почакайте. А аз?

— Какво за вас? Няма никаква опасност. — Джак се запъти след останалите.