Дийн Кунц - Вуду

— Разбира се, че е било — поклати глава Фей.

— Наблюдават ме цял ден — продължи Пени. — И един от тях беше в стаята ни снощи, татко. А днес в мазето на училището бяха цяла тълпа. Сдъвкали са обяда на Дейви. А също и моите учебници. Не знам какво искат, но те ни преследват и са духове, истински духове, кълна се!

— Добре — съгласи се Джак. — Искам да ми разкажеш всичко, до най-малката подробност. Но по-късно. Хайде сега да се махаме оттук.

Ребека донесе дрехите им.

— Облечете се — подкани ги Джак. — Не си правете труд да сваляте пижамите. Просто облечете дрехите отгоре.

— Какво за Бога… — започна Фей.

— Трябва да изведем децата оттук — махна с ръка Джак. — И то бързо.

— Но ти се държиш, като че ли наистина вярваш в тия приказки за духовете — учуди се Фей.

— Аз съвсем сигурно не вярвам в духове, но наистина мисля, че имаме плъхове — обади се Кийт.

— Не, не, не — възмути се Фей. — Не може да бъде. Не и в тази сграда.

— В шахтите за отоплението — посочи Кийт. — Чух ги със собствените си уши. Затова се мъчех да надникна вътре с фенерчето, когато ти връхлетя, Джак.

— Шшшшт — вдигна пръст Ребека. — Чуйте.

Децата продължаваха да се обличат, но никой не проговори.

Отначало Джак не чуваше нищо. После… странно съскане-мърморене-ръмжене.

Това не е никакъв плъх, помисли си той.

В стената нещо изтрака. После задраска и ядосано застърга. Шумове от дейност — дрънкане, почукване, стъргане, тропане.

— Боже мой — ахна Фей.

Джак взе фенерчето от Кийт, отиде до тоалетката и насочи лъча към шахтата. Светлината бе ярка и фокусирана в точка, но не помогна особено, за да разсее чернотата струпана зад прорезите на решетката.

Ново тупване в стената.

Още съскане и приглушено ръмжене.

Джак усети, че вратът му настръхва.

После — колкото и невероятно да е — от шахтата долетя глас Беше дрезгав, пукащ, изцяло нечовешки глас, изпълнен със заплаха: „Пени? Дейви? Пени?“

Фей извика и отстъпи няколко крачки.

Дори Кийт, който беше едър и доста суров мъж, побледня и се отмести от решетката:

— Какво, по дяволите, беше това?

Джак се обърна към Фей:

— Къде са палтата и ботушите на децата? Ръкавиците им?

— Хм… във… в кухнята. Сссушат се.

— Донеси ги.

Фей кимна, но не помръдна. Джак сложи ръка на рамото й:

— Вземи им палтата, ботушите и ръкавиците и ела при входната врата.

Тя не можеше да откъсне очи от решетката.

— Фей! Побързай! — разтърси я той.

Тя скочи, като че ли я беше зашлевил, обърна се и избяга от спалнята.

Пени бе почти облечена и се държеше учудващо добре — беше уплашена, но се владееше. Дейви седеше на ръба на леглото, опитваше се да не плаче, но все пак плачеше; погледна с разкаян вид към Пени, прехапа устни и се опита да последва примера й; краката му се люлееха от леглото и Ребека набързо завързваше обувките му.

— „Дейви? Пени?“ — долетя от решетката.

— Джак, за Бога, какво става тук? — разпери ръце Кийт.

Без да си прави труда да отговаря, тъй като в момента нямаше нито време, нито търпение за въпроси и отговори, Джак насочи фенерчето отново към решетката и съзря някакво движение в шахтата. Там имаше нещо сребристо — светеше и трептеше като разпален до бяло огън, после примигна и изчезна. На негово място се появи нещо тъмно, помести се, поблъска за малко решетката, като че ли се опитваше с всички сили да я махне, после се отдръпна, като не можа да я помести. Джак не успя да види достатъчно, за да си представи как изглежда съществото.

— Джак. Винтът на решетката — посочи Кийт.

Джак вече го бе видял. Винтът се въртеше и бавно излизаше от края на решетката. Съществото от шахтата въртеше винта, отвиваше го от вътрешната страна на рамката, за която конструкцията бе закрепена. Нещото мърмореше, съскаше и ръмжеше тихо, докато работеше.

— Да вървим. — Джак с мъка запази спокоен гласа си. — Хайде, хайде. Да се махаме оттук веднага.

Винтът излезе от нареза. Решетката увисна надолу и освободи отвора на шахтата, като увисна на другия винт.

Ребека избута децата към вратата.

Някакъв кошмар изпълзя от шахтата. Той увисна на стената в пълно противоречие със законите на гравитацията, като че ли на краката си имаше вакуумни пластинки, макар че не изглеждаше съоръжен с нищо подобно.

— Господи — стъписа се Кийт.

Джак потръпна от мисълта, че противното зверче би могло да докосне Дейви или Пени.

Съществото беше с големината на плъх. Поне по форма тялото му доста приличаше на плъх — продълговато, източено в хълбоците, с ханш и рамене, които бяха големи и мускулести за общите му размери. Но тук приликите с плъх приключваха и започваше кошмарът. Това нещо нямаше косми. Хлъзгавата му кожа бе на тъмни, сиво-зелено-жълти точки и приличаше повече на лигава гъба отколкото на плът. Опашката изобщо не беше като на плъховете — беше дълга над двайсет сантиметра, а ширината в основата й беше два-три сантиметра, бе насечена като опашката на скорпион, извисяваше се и се къдреше във въздуха над задницата на звяра пак като опашка на скорпион, макар че в края й нямаше жило. Стъпалата на краката му бяха съвсем различни от краката на плъх. Бяха прекалено големи за ръста на животното; дългите пръсти бяха разтроени и чепати, с несъразмерно големи за краката закривени нокти; остра като бръснач шпора стърчеше от всяка пета. Главата по вид и форма беше по-ужасна и от краката — издигаше се върху плосък череп с множество неестествено остри ъгли, ненужни изпъкналости и вдлъбнатини, сякаш бе изработена от неопитен скулптор. Муцуната бе дълга и заострена — странна кръстоска между муцуна на вълк и на крокодил. Малкото чудовище отвори уста и изсъска, като откри множество заострени зъби, разхвърляни в различни посоки по протежение на челюстите му. Учудващо дълъг черен език, блестящ като парче суров дроб, се плъзна от устата му; раздвоеният му край се развяваше непрекъснато.