Дийн Кунц - Вуду

С тръпка, предизвикана от представата какво би могло да им се случи, но съзнавайки, че не може да губи време в размишления за отърваването им, Джак потегли отново. Държеше кормилото още по-внимателно и натискаше газта леко и предпазливо.

Нито той, нито Ребека бяха проговорили по време на голямото завъртане, дори не успяха да извикат от учудване или страх; и двамата не казаха нищо още една пряка.

— Извинявай — обади се той.

— Няма за какво.

— Не трябваше така да ти се сопвам.

— Разбирам те. Това е от тревога.

— Все още се тревожа. Което не е извинение. Това беше глупаво. Няма да мога да помогна на децата, ако убия и двама ни преди да стигнем у Фей.

— Разбирам какво преживяваш. — Тя говореше по-нежно и от преди. — Няма нищо. И всичко ще бъде наред.

Той знаеше, че тя разбира всички сложни мисли и чувства, които го измъчваха и едва не го разкъсваха. Разбираше го по-добре, отколкото би го разбрал обикновен приятел, по-добре и от любовница. За тях можеше да се каже нещо повече от това, че си подхождат — мислите, възприятията и чувствата им бяха в пълна хармония, във физически и психологически синхрон. Отдавна не бе чувствал някого така близък, като част от себе си. От осемнайсет месеца всъщност. От смъртта на Линда. А може би не беше чак толкова дълго, като се имаше предвид, че не бе очаквал някога да му се случи пак. Хубаво беше, че няма да бъде повече сам.

— Почти стигнахме, нали? — попита тя.

— Две-три минути — отвърна той, приведен над кормилото и загледан притеснено в хлъзгавата, снежна улица.

Чистачките, дебело обложени с лед, стържеха шумно назад-напред и махаха все по-малко от снега.

Лавел се изправи от люлеещия се стол.

Моментът да осъществи психически контакт с малките убийци, които бяха излезли от ямата и сега се промъкваха към децата на Досън, бе дошъл.

Без да пали каквато и да е лампа, Лавел отиде до гардероба, дръпна едно от горните чекмеджета и извади шепа копринени ленти. Приближи се до леглото, остави лентите и свали дрехите си. Седна гол в края на леглото и завърза лилава лента за десния си глезен и бяла — за левия. Дори в тъмното различаваше лесно цветовете. Превърза гърдите си с дълга алена лента, точно над сърцето. Жълто сложи на челото си. Зелено около дясната си китка, черно около лявата. Лентите бяха символични връзки, които щяха да го подпомогнат да установи тесен контакт с убийците от ямата веднага щом свършеше току-що започнатия ритуал.

Нямаше намерение да поеме контрола над тези демонични същества и да направлява движенията им; дори да искаше, не би могъл да го направи. След като бяха призовани от ямата и изпратени след жертвата си, убийците следваха собствените си прищевки и свой план, докато не се правеха с набелязаната жертва; после, след убийството, биваха призовани обратно в ямата. Това беше целият контрол, който той имаше над тях.

Лавел използваше ритуала с лентите, за да може непосредствено да участва в удоволствието от клането. Психично обединен с убийците, той щеше да вижда през очите им, да чува през ушите им, да чувства чрез демонските им крайници. Когато острите им като бръснач нокти се впиеха в Дейви Досън, Лавел щеше да почувства плътта на момчето в собствените си ръце. А когато зъбите им се впиеха във вратната вена на Пени, Лавел щеше да почувства топлото й гърло до своите устни, щеше да вкуси от бакърената сладост на кръвта й.

Мисълта за това го накара да затрепери от възбуда.

Ако Лавел бе изчислил правилно времето, Джак Досън трябваше да пристигне в апартамента на Джеймисънови точно когато децата му щяха да бъдат разкъсвани. Детективът трябваше да завари как глутницата се спуска върху Пени и Дейви. Макар че би се опитал да ги спаси, щеше да открие, че малките насилници не могат да бъдат прогонени или убити. Щеше да бъде принуден да стои там безсилен, докато скъпоценната кръв на децата му се плиска по него.

Това беше най-хубавото.

Да. О, да.

Лавел въздъхна.

Потрепна от радостното очакване.

Шишенцето котешка кръв беше на нощното му шкафче. Той навлажни върховете на два пръста и постави червени точки на всяка от бузите си, навлажни ги отново и обагри устните си. После със същата кръв нарисува малък уеуе върху голите си гърди.

Протегна се по гръб на леглото.

Загледан в тавана, започна бавно да припява.

Скоро умът и духът му се пренесоха. Истинските психични връзки, чийто символ бяха лентите, се осъществиха успешно и той вече се намираше заедно с демоничните си същества в отоплителните шахти на сградата на Джеймисънови. Съществата се намираха само на два завоя и на три-четири метра от края на шахтата, който водеше към спалнята за гости.