Дийн Кунц - Вуду

Изкачи се на тоалетката, но отворът оставаше още на трийсет сантиметра над главата й. Взе възглавницата от леглото си и я сложи отгоре. После добави отгоре и двете дебели възглавници от столовете край прозореца. Почувства се много умна и досетлива. Стъпи пак горе, повдигна се на пръсти и успя да допре ухо до решетката, с която бе покрит отворът.

Беше си мислила, че духовете бяха из другите апартаменти или по стълбището, някъде надолу в сградата, и шахтите само пренасят шумовете им. Сега стресната осъзна, че по тях се носеха не само звуците на духовете, но и самите те. Ето как смятаха да влязат в спалнята — не през вратата или прозореца, не и през някой въображаем тунел зад килера. Бяха в шахтите за отоплението и се придвижваха из сградата — въртяха се и се обръщаха, промъкваха се и пълзяха, бързаха по хоризонталните тръби, катереха се с мъка по отвесните, но упорито идваха все по-близо и по-близо със същата увереност, с която се издигаше и топлият въздух от огромния котел долу.

Разтреперана, с тракащи зъби, обладана от страх, на който не искаше да се поддава, Пени опря лице до решетката и надникна през пролуките в шахтата. Мракът там бе дълбок, черен и плътен като в гроб.

Приведен над кормилото, Джак огледа снежната улица пред себе си.

Предното стъкло се заледяваше. Тънка, млечнобяла ледена коричка се бе образувала покрай изолацията и пълзеше навътре. Чистачките бяха обвити със сняг и прескачаха през ледените бучки.

— До края ли е пуснато това идиотско отопление? — попита той, макар че усещаше топлите вълни по лицето си.

Ребека се наведе и провери копчетата му:

— До края.

— Трябва да е станало по-студено след мръкване.

— Сигурно е минус дванайсет градуса. Но е по-студено, ако се отчете и леденият вятър.

Колони от снегорини се движеха по главните улици, но явно им беше трудно да се справят с виелицата. Снегът валеше непрестанно и бе толкова дебел, че не позволяваше да се види по-далече от една пресечка. Още по-лошо, силният вятър трупаше снега на преспи, които се образуваха по настилката само минути, след като отминеха снегорините.

Джак очакваше, че ще достигне бързо сградата на Джеймисънови. По улиците почти нямаше друго движение, което да му пречи. Освен това, макар че нямаше отличителни знаци, колата му бе снабдена със сирена. Беше прикрепил и мигащата червена аварийна светлина в края на каросерията, за да си осигури предимство пред малкото останали коли! Смяташе, че ще държи Пени и Дейви в ръцете си след десет минути. Вече стана ясно, че пътят ще му отнеме два пъти повече време.

Всеки път щом се опиташе да засили малко, колата започваше да поднася въпреки веригите за сняг.

— По-бързо щяхме да стигнем пеша! — ядоса се Джак.

— Ще стигнем навреме — успокояваше го Ребека.

— А ако Лавел вече е пристигнал?

— Не е. Разбира се, че не е.

После ужасна мисъл го осени; той не искаше да я изрече, но не можа да се спре:

— А ако се е обадил от Джеймисънови?

— Не е било оттам.

Но Джак бе рязко обладан от тази страховита възможност и не можа да преодолее мрачния си стремеж да говори, въпреки че самите думи му носеха нови зловещи образи.

— А ако ги е убил всички… (Обезобразени трупове. )

— … убил е Пени и Дейви… (Очи, изтръгнати от очните ябълки. )

— … убил е Фей и Кийт… (Прегризани гърла. )

— … и тогава се е обадил оттам… (Отхапани върхове на пръстите. )

— … обадил се е от самия апартамент, по дяволите… (Отпрани устни, висящи уши. )

— … докато е стоял над труповете им!

Тя се бе опитала да го прекъсне. Сега изкрещя:

— Престани да се изтезаваш, Джак! Ще стигнем навреме.

— Откъде, по дяволите, знаеш, че ще пристигнем навреме? — сърдито кресна той, без да е сигурен защо се сърди на нея; просто се нахвърляше върху й, защото тя му беше под ръка, защото не можеше да се нахвърли върху Лавел или върху времето, което го бавеше и защото трябваше да се нахвърли върху някого, върху нещо или да полудее напълно от напрежението, което се натрупваше в него като допълни телен волтаж, вливащ се във вече презаредена батерия. — Не можеш да знаеш!

— Знам — настоя със спокоен глас тя. — Просто карай.

— По дяволите, престани да се държиш като настойник!

— Джак…

— Хванал е децата ми!

Даде газ прекалено рязко и колата веднага поднесе към десния бордюр.

Опита се да оправи посоката и завъртя кормилото наляво, вместо да го обърне в посоката на поднасянето и още докато се досещаше за грешката си, колата започна да се върти и за миг се понесоха странично — Джак изпита в стомаха си неприятното чувство, че ще се ударят в бордюра с висока скорост и ще се преобърнат, — но заедно с пързалянето колата продължи да се върти и около оста си, докато не направиха пълен обратен завой, сто и осемдесет градуса, половината обиколка на окръжността. Сега леденото предно стъкло бе обърнато към мястото, откъдето бяха дошли, но продължиха да се въртят, като на въртележка, докато колата спря малко преди да е описала пълен кръг.