Дийн Кунц - Вуду

Децата бяха близо.

По-близо от двамата беше момичето.

Лавел можеше да усети присъствието й също като малките убийци. Близо. Много близо. Още един завой на тръбата после права отсечка и последен завой.

Близо.

Времето бе дошло.

Както бе изправена върху тоалетката и загледана в шахтата, Пени чу глас от стената, от съседна част на отоплителната инсталация, но вече не така далече. Беше крехък, шепнещ, студен и дрезгав глас, който превърна кръвта във вените й в ледена киша. Гласът каза: „Пени? Пени?“

Тя едва не падна в бързината си да слезе от тоалетката.

Изтича до Дейви, сграбчи го, разтърси го.

— Събуди се! Дейви, събуди се!

Той не беше спал много, не повече от петнайсет минути, но въпреки това бе замаян:

— Ъъъ? А?

— Идват — припряно каза тя. — Идват. Трябва да се облечем и да се махнем оттук. Бързо. Идват!

Тя нададе вик към леля си Фей.

Апартаментът на Джеймисънови беше в дванайсететажна сграда на странична улица, през която още не бяха минали снегорините. Настилката бе покрита с повече от петнайсет сантиметра сняг. Джак подкара бавно и първите двайсетина метра се придвижваше добре, но тогава колела потънаха в скрита преспа, която изцяло бе покрила една дупка. За миг той си помисли, че са заседнали, но после направи маневра на предна и на задна скорост и колата се свободи. Когато изминаха две трети от пътя до пресечката, той натисна спирачката и колата спря пред сградата.

Отвори вратата си и бързо излезе. Арктическият вятър го удари със силата на парен чук. Наведе глава и заобиколи колата, като едва виждаше пред себе си от снежните кристали които вятърът вдигаше от земята и запращаше в лицето

Когато се изкачи по стълбите и влезе във фоайето през стъклената врата, Ребека вече бе там. Показваше значката и удостоверението си на уплашения портиер:

— Полиция.

Беше едър човек на петдесетина години с бяла като снега отвън коса. Седеше на малко бюро до двата асансьора и пиеше кафе. Трябва да е бил дневна смяна, който сега замества редовния човек от нощната (или да е съвсем нов), защото Джак никога не го бе виждал във вечерите, когато бе идвал да прибере децата.

— Какво има? — попита портиерът. — Случило ли се е нещо?

В сграда като тази хората не са свикнали нещо да не е наред — беше първокласна във всяко отношение и само възможността за нещо извънредно накара портиера да пребледнее и лицето му стана почти като косата.

Джак натисна бутона на асансьора и съобщи:

— Отиваме в апартамента на Джеймисънови. Единайсетият етаж.

— Знам на кой етаж са. — Портиерът бе така смутен, че се блъсна в бюрото, като се изправяше, и едва не събори кафето си. — Но защо…

Автоматичната врата на един от асансьорите се отвори. Джак и Ребека влязоха. Джак подвикна на портиера:

— Донесете ни и служебния ключ за там. Моля се на Бога Да не ни трябва.

Защото ако ни трябва, помисли си, това ще значи, че никой не е останал жив в апартамента, за да ни пусне.

Вратата се затвори. Асансьорът тръгна.

Джак посегна под палтото си и извади пистолета. Ребека също извади своя.

Таблото над вратата показа, че са стигнали до третия етаж.

— Пистолетите не са могли да помогнат на Доминик Карамаза — разтреперано промълви Джак, като гледаше своя Смит и Уесън.

Четвърти етаж.

— Така или иначе няма да ни трябват пистолети — забеляза Ребека. — Стигнахме тук преди Лавел. Знам, че е така.

Но увереността бе изчезнала от гласа й.

Джак знаеше защо. Пътуването от нейния апартамент до тук им бе отнело цяла вечност. Изглеждаше все по-малко вероятно да са дошли навреме.

Шести етаж.

— Защо асансьорите в тая сграда са толкова идиотски бавни? — възмути се Джак.

Седми етаж.

Осми.

Девети.

— Движи се, по дяволите! — заповяда той на асансьора, като че ли той би го послушал.

Десети етаж.

Единайсети.

Накрая вратите се отвориха и Джак мина през тях.

Ребека вървеше наблизо.

Единайсетият етаж бе тих и изглеждаше така обикновен, че Джак се изкуши да изпита надежда.

Моля те, Боже, моля те.

На етажа имаше седем апартамента. Джеймисънови живееха в един от предните два.

Джак отиде до вратата им и застана до нея. Лявата му ръка бе свита и прибрана отстрани, а дясната, с пистолета, бе близо до лицето му, със засега насочено право към тавана дуло, което обаче можеше за секунда да се спусне.

Ребека застана от другата страна, право срещу него, в подобна поза.