Дийн Кунц - Вуду

Стигна до долния край на стълбите. Стъпките й издаваха остър и рязък шум по бетонния под и отекваха в един далечен ъгъл.

Мазето се простираше под цялата сграда и беше разделено на две отделни помещения. Срещу стълбището, зад тежка метална врата, която държаха винаги затворена, се намираше котелът за парното. По-голямото от двете помещения беше от тази страна на вратата. В средата му имаше дърводелска маса, а металните рафтове за запасите бяха подредени покрай стените и бяха претрупани с учебници и други учебни пособия.

Пени взе един голям найлонов плик от най-близкия рафт и сложи в него вещите, които й бяха необходими. Тъкмо бе открила и последния учебник, който й трябваше, когато чу зад себе си странен звук. Онзи звук. Стържещо-съскащият мънкащ звук, който бе чула снощи в спалнята си.

Обърна се.

Доколкото можеше да види, беше сама.

Въпросът бе, че не можеше да види навсякъде. Под стъпалата се простираха тъмни сенки. В единия ъгъл на помещението, до вратата на котелното, крушката бе изгоряла. Там също имаше сенки. Още повече, всеки комплект от рафтове се крепеше върху петнайсетсантиметрови крака и разстоянието между най-долната полица и пода тънеше в мрак. Имаше много места, където нещо дребно и бързо би могло да се скрие.

Изчака — замръзнала и застинала — и десет дълги секунди отминаха, после петнайсет, двайсет, а когато звукът не се повтори, тя се зачуди дали наистина го е чула или само си го е представила. Минаха още няколко секунди, бавни като минути, и тогава нещо изтропа отгоре, в горния край на стъпалата — вратата към мазето.

А когато влизаше, беше оставила вратата отворена.

Някой или нещо току-що я беше тряснало.

С плика учебни пособия в едната си ръка Пени тръгна към стълбата, но спря рязко пред нея, когато чу нови звуци от площадката горе. Съскане. Ръмжене. Мънкане. Местене и скърцане от движение.

Снощи се бе опитала да си внуши, че нещото от стаята й всъщност не е било там, че е било просто остатък от сън. Сега обаче знаеше, че е повече от това. Но какво? Дух? Чий дух? Не духът на майка й. Може би не би имала нищо против, ако майка й се въртеше около нея, за да я пази. Да, това би било хубаво. Но в най-добрия случай това беше зъл дух, а в най-лошия — опасен. Духът на майка й никога нямаше да е така зъл, никога-никога. Освен това духовете не те следват от място на място. Не, така не ставаше. Хората не са обитавани от духове. Къщите може да са обитавани и духовете от тях са приковани към определено място, където остават, докато накрая душите им се успокоят — не могат да изоставят мястото си и да тръгнат по града, за да преследват определено момиченце. И все пак вратата на мазето бе трясната.

Може да е станало от течението.

Може би. Но нещо се движеше из площадката горе, където не можеше да го види. Не е течение. Нещо странно.

Въображение.

Така ли?

Застана до стълбището, вдигна поглед нагоре, опита се да си представи какво има там, да се успокои и започна по спешност да разговаря със себе ей.

— Е, ако не е дух, какво е?

— Нещо лошо.

— Това не е задължително.

— Нещо много, много лошо.

— Стига толкова! Престани сама да се плашиш. Снощи нали не ти направи нищо лошо?

— Не.

— Тогава се успокой. В безопасност си.

— Но ето го, че се върна.

Нов звук я откъсна от вътрешния й диалог. Ново изтропване, но беше различно от звука на вратата, когато се трясна. Ето го пак — туп! И пак. Звучеше като че ли нещо се хвърляше с глава срещу стената на площадката горе — удряше се безсмислено като молец срещу прозореца през лятото.

Туп!

Светлината изгасна.

Пени ахна.

Тропането престана.

Сред възцарилия се изведнъж мрак зловещите и тревожно упорити животински звуци се разнесоха навсякъде около Пени — не само от площадката горе. Тя усети и че нещо се движи в потискащия мрак. В мазето заедно с нея нямаше само едно невидимо и непознато същество — бяха много.

Но какво бяха те?

Нещо се допря в крака й, а после се загуби в гъстия подземен мрак.

Тя изпищя. Викът й бе силен, но не достатъчно. Не се чу никъде освен в мазето.

В този момент госпожа Марч, учителката по музика, започна да удря по пианото в кабинета по пеене точно над главата на Пени. Децата там започнаха да пеят. „Фрости, снежният човек“. Репетираха за коледното представление, в което щеше да участва цялото училище непосредствено преди началото на зимната ваканция.

Сега, колкото и високо да извикаше Пени, никой не би я чул.