Дийн Кунц - Вуду

— Мисля, че може и да ни оттеглят от този случай — замисли се Ребека.

— Искаш да кажеш… от двете убийства или от всичко?

— Само от тези двете. Ще кажат, че не са свързани.

— Свързани са — възрази Джак.

— Знам. Но те ще кажат, че Васталяно и Рос нямат отношение към Новело и Коулсън.

— Мисля, че Голдблум ще успее да ги свърже вместо нас.

— Мразя да ми се отнема случай, по дяволите — намръщи се тя. — Обичам да завършвам онова, което съм започнала.

— Няма да ни отнемат случая.

— Но не виждаш ли? Ако някакво животно ги е предизвикало…

— Да?

— Тогава въз основа на какво биха ги приели за убийства?

— Убийства са.

— Но животните не могат да се обвинят в убийство.

— Виждам накъде биеш — кимна той.

— По дяволите.

— Виж, ако тези животни са обучени да убиват, това си остава убийство — извършител е онзи, който ги е дресирал.

— Ако ухапванията по Васталяно и Рос бяха от куче — започна Ребека, — тогава може би теорията ти би се възприела. Но кое животно — малко, както тези очевидно са били — може да бъде дресирано да убива, да изпълнява заповеди? Плъхове? Не. Котки? Не. За Бога, може ли с това да се заемат гризачи?

— Поровете могат да се дресират — намеси се Джак. — Понякога ги използват за лов. Това не е ловуване заради месото, а само за спорт, тъй като плячката обикновено е съвсем разкъсана, след като поровете са минали през нея.

— Порове, а? Иска ми се да видя как ще убедиш капитан Грешам, че някой е залял града с глутница порове-убийци, които използва за мръсната си работа.

— Е, звучи малко пресилено — призна си Джак.

— Най-меко казано.

— Какво друго ни остава тогава?

Тя сви рамене.

Джак се сети за Баба Лавел.

Вуду?

Не. разбира се, че не. Едно нещо е да се допусне, че Лавел придава на убийствата си странен вид, за да сплаши противниците си, да ги накара да мислят за вуду-проклятията, а съвсем друго е да приемеш, че проклятията наистина действат.

И все пак… А заключената баня? А фактът, че Васталяно и Рос не са успели да убият дори един от нападателите си? Ами липсата на курешки?

Ребека сигурно усещаше накъде вървят мислите му, защото се намръщи и предложи:

— Хайде. Ела да поговорим със съседите.

Вятърът изведнъж се разбуди, засвири и забесня. Понесъл със себе си снежинки, той пробяга по улицата като истински звяр — много студен и сърдит вятър.

Госпожа Куилън, учителката на Пени от „Уелтън“, не можеше да разбере, защо жертва на някакъв вандал бе станало само едно от шкафчетата.

— Може да е смятал да ги преобърне всичките, но после се е размислил. А може и да е започнал с твоето, мила Пени, да е чул нещо, което го е стреснало и уплашен да е избягал от страх да не би някой да идва. Но ние заключваме много добре училището през нощта, разбира се, а имаме и алармена инсталация. Как е успял и да влезе, и да излезе?

Пени знаеше, че не е бил вандал. Знаеше, че е нещо, много по-странно. Знаеше, че разбиването на шкафчето е някак свързано със зловещите събития в стаята й снощи. Но не знаеше как да изрази увереността си, без да заприлича на уплашено от кварталното страшилище хлапе, така че дори не започна да обяснява на госпожа Куилън нещата, които всъщност не бяха ясни и на нея самата.

След още разговори, много съчувствие и дори още повече объркване госпожа Куилън изпрати Пени в мазето, където припасите и запасните учебници се пазеха върху добре подредени рафтове.

— Вземи си от всичко, което ти е било унищожено, Пени. Учебници, нови моливи, нова тетрадка голям формат и таблица за умножение. И не се мотай, моля ти се. След пет минути започваме урок по математика, а там, както знаеш, трябва да работиш най-сериозно.

Пени слезе по парадното стълбище до приземния етаж, спря се пред входа да погледне през матовите прозорци въртящите се снежинки, после забърза по коридора към задната част на сградата, покрай празния физкултурен салон и покрай кабинета по пеене, където часът всеки миг щеше да започне.

Вратата към мазето беше в самия край на коридора. Тя отвори и напипа ключа за осветлението. Надолу се спускаше дълго и тясно стълбище.

Партерният коридор, по който току-що бе преминала, миришеше на тебешир и на прах от класните стаи, на сухата топлина от котела на парното. Но докато се спускаше по тесните стъпала, забеляза, че мирисът на мазето беше по-различен от горния. Долови мекия варовиков мирис на праха от бетона. Инсектицидите добавяха острото си ухание към въздуха — знаеше, че тук пръскат всеки месец, за да предпазят книгите от вредни насекоми. А под всичко останало се долавяше леко влажен мирис — слаб, но все пак неприятен дъх на мухъл.