Дийн Кунц - Вуду

— А може да са били двайсетина. Дори повече.

— По какво съдите?

— Ами — започна Голдблум, — Васталяно е бил едър и силен мъж. Би могъл да се справи с едно, две или три животни с големината на плъх. Всъщност най-вероятно би надвил и пет-шест животни. Е, биха го ухапали на няколко места, разбира се, но той би успял да се погрижи за себе си, Възможно е да не ги убие всичките, но би умъртвил едно-две и би успял да държи останалите на разстояние. Така че за мене тези неща са били толкова много, такава голяма глутница, че направо са го залели.

По гърба на Джак пролазиха тръпки с бързи като на насекоми крачка. Помисли си как Васталяно е бил повален върху пода на банята от множеството пищящи плъхове — или може би от нещо още по-лошо. Помисли си за човека, нападнат от всички страни — хапан, дран, разкъсван и драскан, — така че да не може да се овладее и да се защити както трябва, със сковани от огромния брой на противниците си ръце и със забавени реакции от парализиращия ужас. Болезнена, кървава, самотна смърт. Джак потрепна.

— А Рос, бодигардът? — попита Ребека. — Мислители, че и той е бил нападнал от подобно множество.

— Да — кимна Голдблум. — Логиката е същата.

Ребека въздъхна през зъби в израз на смущение.

— Тъкмо това прави заключената баня още по-трудна за обяснение. Ако се съди по вещите, Васталяно и бодигардът му са били в кухнята и са си приготвяли нещо за хапване. Нападението явно е започнало оттам. Рос е бил бързо надвит. Васталяно е побегнал. Бил е преследван и не е успял да стигне до входната врата, тъй като пътят му е бил препречен, така че е изтичал нагоре и се е заключил в банята. Плъховете — или каквото там е било — още ги е нямало, когато е заключил, така че как са влезли?

— И как отново са излезли — подсети я Голдблум.

— Просто трябва да е през канализацията, през клозета.

— Аз не го приемам заради големия им брой — обясни Голдблум. — Дори да нямаше прегради във водопроводите, които ги защитават от плъхове, дори да можеха да не дишат дълго време и да преодолеят водните препятствия, просто не мога да приема това обяснение. Защото ние говорим за цяла глутница от същества, които се плъзгат едно след друго като екип от десантчици, за Бога. Плъховете не са толкова умни, толкова… решителни. Никое животно не е. Всичко е просто нелогично.

Я устата си Джак усети пресъхване и сгорчаване от мисълта за Васталяно, погълнат от гъмжащ рояк хапещи плъхове. Трябваше да си наложи да събере слюнката си, за да си отлепи езика. Накрая успя да каже:

— И още нещо. Дори Васталяно и бодигардът му да са били залети от тези… тези неща, все пак биха успели да убият няколко, нали? Но не открихме нито един мъртъв плъх и изобщо нищо мъртво освен хора, разбира се.

— А нямаше и курешки — добави Голдблум.

— Какво?

— Курешки. Фекалии. Щом тук са замесени десетки животни, след тях трябва да останат курешки, дори няколко купчинки от тях.

— Ако откриете животински косми…

— Най-сериозно ще ги потърсим — увери ги Голдблум. — Ще минем с прахосмукачка пода около всеки труп, разбира се, и после ще анализираме събраното. Ако успеем да открием поне няколко косъмчета, това ще разсее много от съмненията ни. — Съдебният медик прекара ръка през лицето си, като че ли можеше за избърше напрежението и отвращението си и да ги захвърли. Търкаше се така силно, че успя наистина да докара малко цвят в лицето си, но измъченият му поглед остана.

— Има и друго нещо, което ме безпокои. Жертвите не са… ядени. Хапани, драни, дълбани… да, но доколкото видях, няма и грам изядено месо. Плъховете биха изяли крехките части — очи, нос, уши, тестиси… Биха разпрали телесните кухини, за да се доберат до крехки части. Така постъпват всички хищници или лешояди. Но тук нямаме нищо подобно. Тези неща убиват целенасочено, ефикасно, методично… а после си отиват, без да хапнат нищичко от плячката си. Това е неестествено. Тревожно. Какъв е мотивът им и каква сила ги тласка? И защо?

След като поговориха с Айра Голдблум, Джак и Ребека решиха да разпитат и съседите. Може би някой от тях е видял или чул нещо важно миналата нощ.

Постояха за миг на тротоара пред къщата на Васталяно с ръце в джобовете на палтата си.

Небето се бе спуснало по-ниско отколкото преди един час. Беше станало и по-мрачно. Сивите облаци бяха примесени с други — черни като сажди.

Прелитаха отделни снежинки — спускаха се лениво, освен ако не ги подхванеше вятърът и приличаха на остатъци от изгоряло небе, на студени частици пепел.