Дийн Кунц - Вуду

А заради пеенето и пианото вече не можеше да чува

Движещите се в мрака около нея неща. Но бяха още там. Тя изобщо не се съмняваше, че са там.

Пое дълбоко дъх. Беше решила да не се поддава на паника. Не беше дете.

Няма да ме наранят, помисли си.

Но не успя да се убеди.

Мина предпазливо към първите стъпала отдолу — с едната си ръка държеше плика, а другата бе протегнала пред себе си като че ли е сляпа, което за момента не беше много далеч от истината.

В мазето имаше два прозореца, но бяха малки правоъгълници, не по-големи от трийсет на трийсет сантиметра, поставени високо в стената, на равнището на улицата. Освен това отвън бяха зацапани; дори и в хубав ден, мръсните стъкла пропускаха твърде малко светлина, за да осветят мазето. В облачен ден като днес, в началото на буря, през прозорците навлизаха само разпокъсани лъчи на десетина сантиметра.

Достигна първото стъпало и вдигна глава. Дълбока, дълбока тъмнина.

Госпожа Марч още удряше по пианото, а децата пееха за съживилия се снежен човек.

Пени повдигна крак и намери първото стъпало.

Отгоре, в онзи край на стълбището, само на десетина сантиметра над входната врата, се появиха две очи — сякаш откъснати от тялото си, сякаш плуващи из въздуха, като че ли принадлежаха на животно не по-голямо от котка. Не беше котка, разбира се. Не би имала нищо против да беше котка. Очите също бяха големи като на котка, но по-светли, не отразяваха просто светлината като котешките очи, а бяха така неестествено ярки, че грееха като малки фенери. Цветът им също бе странен — лунно-бели, с миниатюрни сребърно-сини петънца. Тези студени очи я гледаха недоброжелателно.

Свали крак от първото стъпало.

Съществото отгоре се плъзна по площадката и стъпи на най-горното стъпало — приближаваше се към нея.

Пени се отдръпна.

Нещото се бе спуснало още две стъпала и за придвижването му можеше да се съди единствено по немигащите очи. Тъмнината покриваше очертанията му.

Тя се задъха, сърцето й заби по-силно от музиката над нея и се отдръпна, докато не блъсна с гръб металния шкаф на рафтовете. Сега нямаше накъде да се обърне, къде да се скрие.

Нещото вече бе изминало една трета от пътя по стълбите и продължаваше да се движи.

На Пени й се припишка. Притисна се към рафтовете й стисна бедра.

Нещото бе стигнало половината на стълбището. Вече се движеше по-бързо.

В кабинета по пеене над главата й учениците най-после бяха усетили духа на „Фрости, снежният човек“, бяха запели свободно, с онова, което госпожа Марч винаги наричаше „апломб“.

С ъгъла на очите си Пени видя нещо в мазето, далеч вдясно — слабо просветване, блясък, сияние, движение. Осмели се да отмести поглед от спускащото се по стълбите пред нея същество и се взря в тъмното помещение — веднага съжали, че го е направила.

Очи.

Сребристо-бели очи.

Тъмнината изцяло ги ограждаше. Две очи светеха към нея от пода, едва ли на повече от метър, и я гледаха студено и гладно. На трийсетина сантиметра зад тях имаше още две очи. Четири други очи светеха студено на височина почти метър от пода, в средата на помещението; за миг помисли, че не е оценила правилно ръста на съществата, но после се досети, че две от тях са се качили на дърводелската маса. Два, четири, шест чифта очи я гледаха зложелателно от рафтовете покрай отсрещната стена. На пода до вратата към котелното имаше още три чифта. Някои бяха съвършено неподвижни, други се движеха неуморно напред-назад, трети пълзяха бавно към нея. Никое от тях не мигаше. Нови същества излизаха от пространството под стълбите. Бяха навярно към двайсет — ледени и ярки, злонамерени и зловещи очи.

Разтреперана и хленчеща, Пени откъсна поглед от дяволската глутница в мазето и отново вдигна глава към стълбището.

Самотният звяр, който бе започнал да се спуска от площадката преди не повече от минута, вече бе слязъл. Беше на последното стъпало.

Съседите на Винсент Васталяно, и на изток, и на запад от къщата му, живееха в също така големи, удобни и елегантно обзаведени къщи, които, съдейки по вида им, биха могли да бъдат и самостоятелни господарски къщи в провинцията, а не да се намират на централна градска улица. Обитателите на тези грандиозни къщи нямаха вземане-даване с града и затова не бяха чули или видели нещо необикновено през нощта на кръв и убийства.

След по-малко от половин час Джак и Ребека бяха изчерпали въпросите си и отново излязоха на улицата. Държаха глави възможно най-ниско в яките си, за да позволят на колкото може по-малко от засилилия се вятър да ги обвее. Беше се превърнал в зла, ледена и биеща вихрушка, която вдигаше сметта от канавките и я запращаше из въздуха, разтърсваше голите дървета с достатъчно сила, за да прекърши тънките клончета, вдигаше рязко полите на палтата, хапеше незащитената кожа.