Дийн Кунц - Вуду

Песента завърши.

Започнаха нова — „Сребърни звънчета“.

Пени постепенно дойде на себе си, успокои се и започна да разсъждава нормално. Какво бяха онези противни неща? Откъде се бяха взели? Какво искаха от нея?

Спокойният размисъл не й помогна. Не успя да достигне до нито един приемлив отговор.

Много наистина тъпи отговори й минаха през главата обаче — таласъми, дяволчета, човекоядци… Хайде стига. Не можеше да са това. Това тук е истинският живот, не е приказка.

Как би могла да разкаже на някого за преживяванията си в мазето, без да я помислят за хлапе или — още по-лошо — за малко побъркана? Разбира се, големите не използват думата „побъркан“, когото говорят за деца. Би могъл да си глупав като носорог, да бърбориш безсмислици като луд, да дъвчеш мебелите, да запалваш котки и да си говориш със стените, но доколкото си дете, най-лошото, което биха казали за теб — поне пред хората, — би било, че си „емоционално объркан“, макар че с това искат да кажат точно, че си побъркан. Ако тя кажеше на госпожа Куилън, на баща си или на някой друг възрастен за нещата, които бе видяла в училищното мазе, всички биха си помислили, че тя търси внимание и съжаление; биха решили, че още не е превъзмогнала смъртта на майка си. Наистина няколко месеца, след като майка й бе починала, Пени не беше в добра форма — беше объркана, сърдита, уплашена и представляваше проблем и за баща си, и за себе си. Тогава й беше нужна помощ. Ако сега им кажеше за нещата от мазето, щяха да решат, че отново й трябва помощ. Щяха да я изпратят на „консултация“, при психолог или някакъв друг лекар „по главите“ и щяха да бъдат много внимателни към нея, да се държат много добре, да й осигурят внимание, съчувствие и всякакво лечение, но просто нямаше да й повярват, докато не видят със собствените си очи онова, което тя бе видяла.

Или докато стане прекалено късно.

Да, щяха да повярват тогава — когато вече е мъртва.

Тя изобщо не се съмняваше, че нещата с огнените очи биха се опитали да я убият — рано или късно. Не знаеше защо им е нужен животът й, но усещаше злите им намерения, омразата им. Все още наистина не й бяха причинили зло, но ставаха все по-смели. Онова от стаята й снощи не бе повредило нищо освен бухалката й за бейзбол, с която бе замахнала, но тази сутрин вече се бяха престрашили достатъчно, за да унищожат съдържанието на шкафчето й. А сега, все по-смели, се бяха показали и я бяха плашили.

После какво?

Нещо по-лошо.

Ужасът й им доставяше удоволствие, беше като храна за тях. Но като на котката с мишката накрая играта би им омръзнала. И тогава…

Тя потрепери.

Какво да направя? — отчаяно си помисли тя. Какво да направя?

Хотелът, един от най-добрите в града, бе точно срещу Сентрал парк. Беше същият хотел, където Джак и Линда изкараха медения си месец преди тринайсет години. Тогава не можеха да си позволят Бахамските острови, Флорида и дори Катскилс. Вместо това си останаха в града и наеха за три дена апартамент в красивата сграда и дори това им се стори екстравагантно. Меденият им месец въпреки това бе прекрасен — три дена, изпълнени със смях, приятен разговор, планове за бъдещето и много любене. Обещаха си да тидат до Бахамските острови за десетгодишнината си, когато това време дойде, вече имаха две деца и грижи за новия си апартамент, така че се споразумяха да отложат Бахамските острови за петнайсетия си юбилей. Линда умря след малко повече от година. В осемнайсетте месеца от погребението й насам Джак често си бе мислил за Бахамите, които сега завинаги щеше да свързва с нещо неприятно, и за този хотел.

Убийствата бяха станали на шестнайсетия етаж, където сега двама униформени полицаи — Ийгър и Тъфтън — бяха застанали в нишата до асансьора. Не пускаха никого освен срещу полицейско удостоверение или хора, които можеха да докажат, че държат стаи на този етаж.

— Кои са жертвите? — обърна се към Ийгър Ребека. — Обикновени хора?

— Не — поклати глава Ийгър. Беше дългурест мъж с огромни жълти зъби. При всяка пауза облизваше зъбите си. — Двамата бяха явно професионални биячи.

— Нали го знаете този тип хора? — обади се Тъфтън, когато Ийгър спря, за да оближе зъбите си. — Високи, с големи ръце; можеш да строшиш върлина във вратовете им, а те ще си мислят, че подухва ветрец.

— А третият — продължи Ийгър — е един от фамилията Карамаза. — Той замълча и протегна език над горните си зъби. — И то от самото семейство. — Премести езика на долните зъби. — Казва се… Доминик Карамаза.