Дийн Кунц - Вуду

Остави настрани тънките си клещи, сложи ръце пред устата си и духна върху тях. Облегна се покрай работните си лампи, като се опита да види какво има в неосветената част от тунела.

От тъмното към него идваше лъч от фенерче. Най-после Анди идваше.

Но защо ли тичаше?

Анди Карнс задъхан изплува от тъмнината. Беше само двайсетгодишен, наполовина по-млад от Тед; двамата работеха заедно само от една седмица. Анди беше плажен тип момче — със светлоруса коса, здравословен тен и лунички, които приличаха на водни капки върху топлия, сух пясък. Би му подхождало повече да се намира в Маями или в Калифорния; в Ню Йорк изглеждаше не на място. Сега обаче беше така блед, че луничките му се открояваха като тъмни дупки по лицето му. В очите му се четеше ужас. Целият трепереше.

— Какво има? — попита Тед.

— Там — несигурно смотолеви Анди. — В съединителния тунел. От тази страна на шахтата за спускане.

— Има ли нещо там? Какво?

Анди се обърна боязливо:

— Не са ме последвали. Слава Богу. Страх ме беше, че искат да ме хванат.

— За какво говориш изобщо? — намръщи се Тед Джърнзби.

Анди се накани да започне, поколеба се и поклати глава. Продължи смутен и все още уплашен:

— Няма да ми повярваш. Никога няма да повярваш. И на мене не ми се вярва, но все пак аз го видях!

Тед загуби търпение и откопча собственото си фенерче от пояса. Тръгна към съединителния тунел.

— Почакай! — извика Анди. — Там може… и да е опасно.

— Защо? — раздразнен настоя Том.

— Очи — потрепна Анди. — Това видях първо. Множество светещи очи — първо в тъмното, а после във входа на съединителния тунел.

— Това ли е всичко? Слушай, видял си няколко плъха. Няма за какво да се тревожиш. Като изкараш малко време на тая работа, ще им свикнеш.

— Не бяха плъхове — твърдо заяви Анди. — Плъховете имат червени очи, нали? Тези бяха бели. Или… някак сребристи. Сребристо-бели очи. Много ярки. И това не беше отражение от фенерчето ми. Не. Аз дори не го бях светнал, когато ги забелязах. Те светеха. Светещи очи, със собствена светлина. Искам да кажа… като очите в тиква със свещ. Малки огнени петна, които примигваха. И когато обърнах фенерчето към тях, те бяха там, на не повече от два метра от мен — най-невъзможните, гадни неща. Право пред мен!

— Какво? — настоя Тед. — Още не си ми казал какво си видял.

Анди му разказа с разтреперан глас.

Беше най-шантавата история, която някой бе разказвал на Тед, но той я изслуша без коментар и макар да беше сигурен, че не може да е вярно, усети как го полазват тръпки. После, въпреки възраженията на Анди, се върна в съединителния тунел, за да види сам. Не откри абсолютно нищо, да не говорим за чудовищата, които му бяха описани. За малко тръгна и по междинния проход, като шареше с фенерчето си. Нищо.

Върна се на работната си площадка.

Анди седеше в кръга светлина от големите лампи. Оглеждаше се подозрително в околния мрак. Все още бе блед.

— Там няма нищо — съобщи Тед.

— А преди минута имаше.

Тед изключи фенерчето си и го върна на колана си. Прибра ръце в подплатените с кожа джобове на работната си дреха.

— Това ти е първият път, когато слизаш под земята с мен — започна Тед.

— Е, и?

— Някога бил ли си на такова място преди?

— Искаш да кажеш в канал? — попита Анди.

— Това не е канал, а водосточна шахта. Бил ли си друг път под земята?

— Не. Но какво общо има всичко това?

— Случвало ли ти се е да попаднеш в претъпкано кино и изведнъж да се почувстваш… притиснат?

— Не страдам от клаустрофобия — заяви Анди.

— Няма нищо срамно, разбира се. Виждал съм го много пъти. Някои хора изпитват неприятно чувство в малки стаи, в асансьори, по многолюдни места, макар да не е нещо така силно, че да се нарече клаустрофобия. После се спускат за първи път тук за някакъв ремонт и започват да се чувстват сковани, разтреперват се, не им достига дъх, усещат как стените се затварят, чуват едни неща, въобразяват си други. Ако случаят с тебе е такъв, няма за какво да се тревожиш. Това не значи, че ще те уволнят или нещо подобно. Не, по дяволите! Просто няма да те пращат повече под земята — това е всичко.

— Но аз ги видях ония неща, Тед.

— Там няма нищо.

— Видях ги.

Стаята до апартамента на покойния Доминик Карамаза беше обширна и приятна. Имаше широко легло, маса, бюро, гардероб и два стола. Цветовата гама на стаята бе издържана в коралово-червено с тюркоазени елементи.

Бърт Уик, наемателят, бе около петдесетгодишен. Беше висок над метър й осемдесет и някога е бил здрав и силен, но сега на мястото на мускулите му имаше само тлъстина. Раменете му бяха широки, но закръглени, под обемистия му гръден кош бе провиснал корем и както беше седнал на леглото, панталоните му се впиваха в тлъстите бедра. За Джак бе трудно да прецени дали някога Уик е бил привлекателен. Излишеството от храна, пиене и цигари бяха превърнали лицето му в нещо разплуто. Очите му бяха малко изпъкнали и налети с кръв. В тази коралово-тюркоазена стая Уик изглеждаше декоративна жаба върху торта за рожден ден.