Дийн Кунц - Вуду

Гласът му също изненадваше — бе по-висок, отколкото Джак очакваше. Беше си представил, че Бърт Уик ще се движи и ще говори бавно, като уморен от застоялия живот човек, но Уик разговаряше доста нервно и припряно. Не можеше и да стои на едно място. Ставаше от леглото, крачеше из стаята, сядаше на стола, скачаше почти веднага, отново тръгваше — и през цялото време говореше, отговаряше на въпросите и главно се оплакваше. Оплакваше се непрекъснато.

— Това няма да отнеме много време, нали? Вече трябваше да отложа една бизнес среща. Ако продължи повече, ще трябва да отложа още една.

— Няма да трае дълго — увери го Джак.

— Закусвах тук, в стаята си. Не особено добра закуска. Оранжадата не беше изстудена, а кафето не беше достатъчно топло. Бях помолил да опържат яйцата ми добре от двете страни, а те пристигнаха на очи. Човек би очаквал от такъв хотел, от хотел с тази репутация и с тази цена да получи по-добра закуска в стаята си. Както и да е, обръснах се и се облякох. Решех се в банята, когато чух някой да вика. После закрещя. Излязох от банята и се заслушах, тъй като бях почти сигурен, че идва от съседната стая. Бяха повече от един глас.

— Какво викаха? — попита Ребека.

— Изглеждаха учудени, стреснати. Уплашени. Много уплашени.

— Не, исках да кажа спомняте ли си нещо от думите, които крещяха?

— Никакви думи.

— Имена тогава.

— Не крещяха думи или имена — нищо подобно.

— Все пак какво крещяха?

— Е, може да са били думи или имена или и двете, но през стената нищо не можеше да се различи. Беше само шум — Тогава си помислих — Боже мой, не само нещо не е наред, цялото ми гадно пътуване е такова.

Уик не само се оплакваше, той постоянно мрънкаше.

Тонът на гласа му накара Джак да настръхне.

— И после? — попита Ребека.

— Ами викането не продължи много. Почти веднага започна стрелбата.

— Тези два куршума през стената ли преминаха? — Джак посочи дупките там.

— Не веднага. Може би след минута. И от какво, по дяволите, е изработен този бърдак, след като стените не могат да спрат и един куршум?

— Било е Магнум 357 — напомни Джак. — Него нищо не може да го спре.

— Стените са като от тоалетна хартия — продължаваше Уик и не искаше да чуе нищо, което би оправдало хотела. Отиде до телефона, поставен върху масичка до леглото му, и сложи ръка върху слушалката. — Щом започна стрелбата, се придвижих дотук, свързах се с телефонистката и й казах да извика ченгетата. Отне им много време, докато дойдат. В този град винаги ли толкова се бавите, когато човек има нужда от помощ?

— Правим каквото можем — отвърна Джак.

— Тогава затворих телефона и се поколебах, не бях сигурен какво да направя, просто стоях и слушах писъците и виковете оттам. После ми дойде наум, че може да попадна в линията на огъня и тръгнах към банята, като си мислех да остана там, докато всичко се размине, и изведнъж, Господи, аз се оказах в линията на огъня. Първият изстрел дойде през стената и мина може би на петнайсет сантиметра от лицето ми. Вторият мина дори по-близо. Хвърлих се на пода и се увих в килима, но това бяха последните два изстрела — след няколко секунди нямаше вече и писъци.

— После какво? — попита Джак.

— После изчаках ченгетата.

— И не излязохте в коридора?

— Защо да го правя?

— Да видите какво е станало.

— Вие луд ли сте? Откъде можех да знам кого ще сваря в коридора? Там можеше още да стои един от онези с пистолетите.

— Значи не видяхте никого? И не чухте нещо важно като име например?

— Казах ви вече. Не.

Джак не знаеше какво друго да го попита. Погледна към Ребека, но и тя изглеждаше също толкова затруднена. Още една задънена улица.

Станаха от столовете си и Бърт Уик, все така повратлив и мрънкащ, зареди:

— Това си беше гадно пътуване от самото начало, абсолютно гадно. Първо по време на целия полет от Чикаго трябваше да седя до старица от Пиория, която изобщо не млъкваше. Отвратителна досадница. А самолетът попадна сред такава буря, каквато не сте виждали. После вчера ми пропаднаха две сделки, да не говорим, че в хотела ми имало плъхове, такъв скъп хотел…

— Плъхове? — повтори Джак.

— Какво?

— Казахте, че в хотела имало плъхове.

— Да, така е.

— Вие видяхте ли ги? — намеси се Ребека.

— Срамота е — разпали се Уик. — В такова място, с цялата му прехвалена репутация, да има плъхове.

— Вие видяхте ли ги? — повтори Ребека.

Уик наведе глава и се намръщи:

— А вас защо толкова ви интересуват плъховете? Това няма нищо общо с убийствата.