Дийн Кунц - Вуду

— Разбира се, че няма. Това е просто смешно.

— И така? — запита той.

— И така — въздъхна тя. — Значи за тебе е просто странно съвпадение, че хората тук явно са изпохапани до смърт скоро след като Уик е чул плъхове в стените.

— Не обичам съвпаденията — махна с ръка той.

— Нито пък аз.

— Обикновено се оказва, че не са съвпадения.

— Точно така.

— И все пак това е най-вероятното. Съвпадението, искам да кажа. Освен ако…

— Освен ако какво? — заинтересува се тя.

— Освен ако не пожелаеш да вземеш под внимание вуду-то, черната магия…

— Не, благодаря.

— … демони, пълзящи през стените…

— Джак, за Бога!

— … появяват се, убиват, а после се разтапят обратно в стените и просто изчезват.

— Това не ми се слуша.

— Просто се шегувам, Ребека — усмихна се той.

— Как не. Може и да си мислиш, че не хващаш вяра на такива щуротии, но дълбоко в себе си, част от съзнанието ти е…

— … прекалено готова да приеме всичко — довърши той.

— Ако настояваш да го представиш като шега…

— Наистина. Настоявам.

— Но е така. Въпреки всичко.

— Би могло да съм готов да приема всичко. Не е изключено…

— Изключено е.

— … но поне не съм твърдоглав.

— Нито пък аз.

— Или уплашен.

— Какво трябва да значи това?

— Отгатни сама.

— Намекваш, че аз съм уплашена?

— А не си ли, Ребека?

— От какво?

— От снощи например.

— Не ставай смешен…

— Тогава нека зарежем темата.

— Добре, засега.

— Единайсет и двайсет е — погледна часовника си той. — Ще направим обедна почивка в дванайсет. Ти обеща да поговорим, докато обядваме.

— Казах — ако имаме време да обядваме.

— Ще имаме време.

— Не съм сигурна.

— Ще имаме време.

— Тук има още много работа.

— Ще се заемем с нея след обеда.

— Имаме хора за разпит.

— Ще ги подложим на него след обеда.

— Ти си ужасен, Джак.

— Неуморим.

— Инат.

— Решителен.

— По дяволите.

— И обаятелен — завърши той.

Тя явно не беше съгласна. Отдалечи се от него. Изглежда предпочиташе да гледа някой от обезобразените трупове.

Отвън снегът валеше вече силно. Небето бе мрачно.

Макар че още не бе дошло и пладне, вече като че ли се стъмваше.

Лавел излезе от задния вход на къщата. Отиде до края на покрития вход, спусна се по трите стъпала. Застана до кафявата измръзнала трева и вдигна глава към въртящото се множество от снежинки.

Досега не беше виждал сняг. Освен на снимки, разбира се. Но не и истински сняг. До тази пролет бе прекарал целия си трийсетгодишен живот на Хавайските острови, Доминиканската република, Ямайка и на още няколко карибски острова.

Беше очаквал, че зимата в Ню Йорк ще бъде неприятна и дори тежка за човек като него, който не е свикнал с нея. Все пак, за негово голямо учудване, преживяванията му досега бяха приятни и дори вълнуващи. Ако зимата му харесваше само заради необичайността си, може би щеше да се почувства иначе, когато привикне, но засега острият вятър и студеният въздух му действаха добре.

Освен това в големия град бе открил огромни залежи от власт, която му бе нужна, за да върши работата си — безкрайно полезната власт на злото. Злото процъфтяваше навсякъде. В провинцията и в предградията също, разбира се, не само в границите на Ню Йорк. Достатъчно зло бе имало и в Карибските острови, естествено, където той бе бокор — жрец на вуду, специализиран в черната магия — още от двайсет и две годишна възраст. Но тук, при огромната концентрация на хора върху сравнително малка площ, при броя на убийствата — тридесет-четиридесет на седмица, където нападенията, изнасилванията, кражбите и грабежите бяха десетки хиляди — дори стотици хиляди — годишно където имаше армия от мошеници готови на всичко легиони от престъпници, които търсеха плячка, всякакви откачени и извратени типове, пънкари, насилници на жени почти безбройна измет — тъкмо тук въздухът бе изпълнен с основните елементи на злото, които можеш да видиш, да помиришеш и да докоснеш, ако имаш усета на Лавел към тях. След всяко злодеяние от покварената душа излизаше еманация на злото, която укрепваше основните елементи във въздуха, правеше ги по-силни и потенциално по-унищожителни. Над световния град и през него течаха и се преобръщаха огромните тъмни реки на злото. Безплътни реки наистина. Нематериални. Но енергията, която ги създаваше, бе истинска, смъртоносна — точно онова нещо, с което Лавел би могъл да постигне каквото си поиска. Би могъл да постави бентове на тези среднощни приливи и сумрачни езера от зложелателна сила, да ги използва за още по-трудни и по-амбициозни магии, проклятия и заклинания.