Дийн Кунц - Вуду

Пееше за отмъщение. За смърт. За кръвта на враговете си. Привикваше унищожението на фамилията Карамаза, на членовете й един след друг, според приготвения от него списък.

Накрая запя за убиването на двете деца на онзи полиейски детектив, което можеше да се наложи да стане всеки миг.

Перспективата за убийство на деца не го тревожеше.

Всъщност тази възможност го вълнуваше. Очите му светеха. Дългите пръсти на ръцете му чувствено галеха слабото му тяло.

Дишането му бе затруднено в топлия тежък въздух, но той продължаваше да поема и изпуска още по-топлите и по-тежки пари.

Капчиците пот по абаносовата му кожа отразяваха оранжевата светлина.

Макар че не бе запалил осветлението, когато влезе, вътрешността на бараката не бе напълно тъмна. Малкото помещение без прозорци бе заобиколено от сенки, но разсеяното оранжево сияние се издигаше от дупка в средата на пода с диаметър метър и половина. Лавел я бе изкопал, докато изпълняваше сложен шестчасов ритуал, по време на който бе говорил с множество божества на злото — Конго Савана, Конго Маусай, Конго Моудонг, с ангели на злото — Зандор, Ибос „Червения“, Петро Маман Пемба, Ти Жан Пи Фин.

Изкопът бе оформен като ров от метеор, с приведени стени, които ограждаха басейн. Дълбочината в средата на басейна беше само метър. Ако човек го погледаше обаче достатъчно дълго, той постепенно започваше да изглежда много, много по-дълбок. По някакъв тайнствен начин, ако задържиш погледа си върху трептящата светлина няколко минути и се опиташ да отгатнеш източника й, чувството ти за пространство рязко и драстично се променяше и дъното на дупката започваше да изглежда десетки, ако не и стотици метри по-отдалечено. Тя преставаше да бъде просто дупка в пръстения под на бараката — по някакъв неочакван и вълшебен начин се превръщаше във врата към сърцевината на земята. А после, само след примигване, тя отново се превръщаше в плитък басейн.

Лавел все още пееше, но се наведе напред.

Погледна към странната пулсираща оранжева светлина.

Погледна в дупката. Вторачи се. Надолу… Надолу в… Надолу в ямата. Ямата.

Нейва Руни привърши почистването в апартамента на Досън малко преди обед.

Повече не бе видяла и не бе чула никакви признаци от плъха — или каквото там беше, — който бе гонила от стая в стая по-рано сутринта. Беше изчезнал.

Остави бележка на Джак Досън, в която го помоли да й звънне вкъщи довечера. Трябваше да му се каже за плъха, така че той да може да се уговори с домоначалника и да се свържат със съответните служби. Закрепи бележката за хладилника с магнитната пеперуда, която обикновено използваше за списъка за покупките си.

След като си сложи гумените ботуши, палтото, шала и ръкавиците, тя изгаси и последната лампа, в хола. Сега в апартамента проникваше само слабата, сива и ненужна дневна светлина, която изглежда едва се промъкваше през прозорците. А в коридора, където нямаше прозорци, беше съвсем тъмно. Остана съвършено неподвижна до входната врата за повече от минута — слушаше.

Апартаментът остана тих като гроб.

Накрая излезе и заключи вратата след себе си.

Няколко минути след като Нейва Руни си тръгна, в апартамента започна движение.

Нещо излезе от стаята на Пени и Дейви. Сля се със сенките в тъмния коридор. Ако Нейва беше още там, би видяла единствено ярките му светещи и огнени бели очи. То остана за миг пред вратата, от която бе излязло, и тръгна по коридора към хола: Ноктите му тракаха по дървения под, от него долиташе студен и сърдит съскащ звук.

От детската стая излезе и второ същество. И то бе добре прикрито от тъмнината в апартамента — беше само сянка сред сенките, с изключение на светещите очи.

Трето малко, тъмно и съскащо зверче се появи.

Четвърто.

Пето.

Още едно. И още едно…

Скоро бяха из целия апартамент — клечаха из ъглите, качваха се по мебелите или цвърчаха под тях, промъкваха се по перваза на паркета, катереха се по стените със сръчността на насекоми, лазеха под пердетата; подсмърчаха и съскаха; сновяха неуморно от стая в стая; ръмженето им почти напомняше на гърлен чужд език; стояха главно в сенките, като че ли и бледата зимна светлина от прозорците им беше прекалено силна.

После изведнъж всички се спряха и замръзнаха, сякаш така им бе заповядано. Постепенно започнаха да се люшкат ту наляво, ту надясно, а искрящите им очи описваха малки полукръгове в мрака. Движенията им като метроном следваха ритъма на песента, изпълнявана от Баба Лавел в друг, отдалечен край на града.