Дийн Кунц - Вуду

Накрая престанаха да се поклащат.

Не ги обзе отново припряност.

Чакаха в сенките — неподвижни, със светещи очи.

Скоро щяха да бъдат призовани да убият.

Бяха готови. Бяха нетърпеливи.

Капитан Уолтър Грешам от отдела за убийства имаше лице като лопата. Не че беше грозен — напротив, бе доста красив по свой си, ъгловат начин. Но цялото му лице бе източено напред, властните му черти сочеха надолу и навън, към върха на брадичката му, така че човек неволно го оприличаваше на градински бел.

Пристигна в хотела няколко минути преди дванайсет часа и се срещна с Джак и Ребека в нишата до асансьора на шестнайсетия етаж, до един прозорец, който гледаше към Пето авеню.

— Тук е започнала да се мъти голяма война между бандите — съобщи той. — По време на цялата ми кариера такова нещо не е имало. Това е нещо като през двайсетте години, за Бога! Дори да са само избиващи се помежду си хулигани и непрокопсаници, никак не ми харесва. Нямам никакво намерение да ги търпя в района си. Преди да дойда тук, говорих с пълномощника по полицията и той е напълно съгласен с мен: Не можем все така да се занимаваме с тези случаи като с обикновени убийства; трябва да действаме по-настойчиво. Ще създадем специален екип. Ще преустроим две от стаите за разпити в щаб на екипа със специални телефони и всичко необходимо.

— Това означава ли, че Джак и аз ще бъдем отстранени от разследването?

— Не, не — възрази Грешам. — Назначавам ви за шефове на екипа. Искам да се върнете в участъка, да изготвите план за нападение и стратегия, да дадете списък на всичко, от което ще имате нужда. Колко души ще ви трябват — и униформени, и детективи? Колко административен персонал? Колко превозни средства? Установете пряка телефонна връзка с градската, щатската и федералната служба за борба с наркотиците, така че да не ни пречи бюрокрацията всеки път, когато ни трябват сведения. И после елате да ми докладвате в пет часа.

— Тук още не сме привършили — обади се Джак.

— Това ще го поемат други — увери го Грешам. — И между другото получихме някои сведения по вашето запитване за Лавел.

— От телефонната компания ли? — попита Джак.

— Това е едното. При тях няма номер на никакъв Баба Лавел — със или без вписване в указателя. А миналата година са имали само двама клиенти, записани като Лавел. Изпратих човек тази сутрин да говори с двамата. Никой от тях не е черен като, вашия Лавел. И никой не е чувал за човек на име Баба. Никой от двамата не е предизвикал и най-малкото подозрение у моя човек.

Тласнат от внезапен силен порив на вятъра, снегът застърга по прозореца като пясък. Пето авеню долу за миг се загуби под въртящите се снежинки.

— А какво казват от електроснабдяването? — попита Джак.

— Същото положение — отсече Грешам. — Никакъв Баба Лавел.

— Може би се е регистрирал под името на някой свой приятел.

— Свързахме се и с отдела за имиграция — поклати глава Грешам. — Никой под името Лавел, Баба или който и да е там не е искал миналата година краткосрочно или дългосрочно жителство.

— Значи пребивава нелегално в страната — намръщи се

Джак.

— Или изобщо го няма — подхвърли Ребека.

Те учудено я погледнаха.

— Не съм убедена, че изобщо съществува Баба Лавел — обясни тя.

— Разбира се, че съществува — възрази Джак.

— Чували сме доста за него и сме видели това-онова… — продължи тя. — Но когато въпросът опре до реални доказателства за съществуването му, оставаме винаги с празни ръце.

Грешам бе силно заинтересуван, а това обезкуражи Джак.

— Смяташ, че Лавел е само нечия измислица? Нещо като… манекен, зад когото истинският убиец или убийци се прикриват?

— Защо не? — сви рамене Ребека.

— Малко заблуда — продължи все така заинтересуваният Грешам. — Всъщност тук може би се крие някое друго от мафиотските семейства, което е предприело нещо срещу Карамаза — иска да се качи на най-високото стъпало в бизнеса.

— Лавел съществува — настоя Джак.

— Изглеждаш толкова сигурен. Защо така? — попита Грешам.

— И аз не знам. — Джак се загледа към обсипаните със сняг манхатънски небостъргачи. — Няма да се преструвам, че имам някакви сериозни основания. Просто е… инстинкт. Чувствам го отвътре. Лавел съществува. Той е някъде там. Някъде там е… и мисля, че е най-злият и най-опасен мръсник, с когото би ни се наложило да се срещнем.

По време на обедната почивка в училището „Уелтън“ Пени Досън реши, че не е гладна. Дори не си направи труда да отиде до отреденото й ново шкафче, за да си вземе кутията с обеда. Остана на чина си подпряла глава и със затворени очи, като се преструваше, че е задрямала. В стомаха си усещаше горчива ледена топка. Беше болна — не от вирус, а от страх.