Дийн Кунц - Вуду

Без и следа от гняв или дори вълнение в гласа си, Карамаза й обясни:

— Във fratellanza 1 1 fratellanza (итал.), братство — Б.пр. сицилианците не плачат.

От устата на повехналия старец тази декларация за твърдост прозвуча изключително глупаво.

Все така спокойно и отново с равния тон на банкер, Карамаза допълни:

— Ние обаче чувстваме. И си отмъщаваме.

Ребека го оглеждаше с явна неприязън.

Ръцете на стареца лежаха съвършено неподвижни, като влечуги, върху дипломатическото куфарче. Обърна змийските си очи към Джак:

— Лейтенант Досън, може би трябва да преговарям с вас в случая. Вие изглежда не споделяте… предразсъдъците на лейтенант Чандлър.

— Тук изцяло грешите — тръсна глава Джак. — Съгласен съм с всичко казано от нея. Самият аз просто не бих го изрекъл.

Той погледна към Ребека.

Тя му се усмихна, доволна, че я е подкрепил. Джак продължи да я гледа, макар че говореше на Карамаза:

— Понякога прямостта и нападателността на партньорката ми идват в повече и не помагат на работата. Тя изглежда не може или не иска да се съобрази с това.

Усмивката й веднага изчезна. Карамаза подхвърли, без да прикрива сарказма си:

— Е, какво имаме тук — двама самоуверени полицаи, почти светци? Предполагам, че и никога не сте приемали подкуп, дори в дните, когато като униформени ченгета сте обикаляли по маршрута си и парите едва са ви стигали за наема.

Джак посрещна твърдия и внимателен поглед на стареца и заяви:

— Да. Така е. Аз никога не съм вземал.

— Дори някой бакшиш…

— Не.

— … или някое претъркулване в леглото с някоя проститутка, която се опитва да се отърве от затвора, или…

— Не.

— … малко кокаин или марихуана от някой разпространител, който ви е молил да извърнете глава.

— Не.

— Бутилка уиски или двайсетдоларова банкнота по Коледа?

— Не.

Карамаза ги огледа мълчаливо за миг, докато вятърът с нов пристъп обгърна колата и затъмни града.

— Значи имам работа с двама откачени. — Той изплю думата „откачени“ с презрение, от което пролича какво е мнението му за честния обществен служител.

— Грешите — възрази Джак. — Ние не сме толкова специални. Не сме и откачени. Не всички полицаи са покварени. Всъщност дори повечето от тях не са.

— Повечето от тях! — възкликна Карамаза, който явно беше на друго мнение.

— Така е — настоя Джак. — Разбира се, срещат се и черни овци, както навсякъде. Но мисля, че общо взето мога да се гордея с колегите си.

— По един или друг начин повечето хора се подкупват — не се предаваше Карамаза.

— Това просто не е вярно.

— Няма нужда да спориш, Джак — намеси се Ребека. — Той трябва да вярва, че и всички останали са покварени. Това просто оправдава собствените му дела.

Старецът въздъхна. Отвори дипломатическото куфарче на скута си, извади отвътре голям кафяв плик и го подаде на Джак.

— Това може да ви е от помощ.

— Какво има вътре? — попита Джак преди да протегне ръка съвсем предпазливо.

— Успокойте се — усмихна се Карамаза. — Не е подкуп. Информация е. Всичко, което сме успели да научим за човека, който се нарича Баба Лавел. Последният му адрес. Ресторантите, в които е обичал да ходи, преди да започне тази война и да се скрие. Имената и адресите на разпространителите, които са продавали стоката му през последните няколко месеца, макар че някои от тях вече едва ли ще можете да разпитате.

— Защото сте наредили да ги убият ли? — попита Ребека.

— Може би просто са напуснали града.

— Как не.

— Така или иначе, всичко е тук — продължи Карамаза. — Възможно е вече да знаете всичко това, възможно е и да не го знаете. Мисля, че не ви е известно.

— А защо ни го давате? — вдигна вежди Джак.

— Не е ли очевидно? — Старецът отвори малко по-широко тежките клепки на очите си. — Искам Лавел да бъде открит. Искам да бъде спрян.

Като почукваше с големия плик по коляното си, Джак започна:

— Мислех, че за вас би било по-лесно да го откриете отколкото за нас. Все пак той е разпространител на наркотици. Част е от вашия свят. При вас са всички връзки, всички контакти…

— Обикновените връзки и контакти в този случай имат съвсем малко или никакво значение — отвърна старецът. — Този Лавел… той действа сам. И по-лошо. Като че ли… като че ли е от… дим.

— Сигурен ли сте, че наистина съществува? — намеси се Ребека. — Може би е само измислен човек. Може би истинските ви врагове са го измислили, за да се прикриват с него.

— Той съществува — натърти Карамаза. — Проникнал е нелегално в страната миналата пролет. Дошъл е от Ямайка през Пуерто Рико. В плика има и негова снимка.