Дийн Кунц - Вуду

Джак бързо го отвори, прелисти съдържанието и извади снимка с голям формат.

— Това е фотоувеличение на снимка от ресторант малко след като Лавел започна да работи в традиционно наша територия — обясни Карамаза.

„Традиционно наша територия. Боже, помисли си Джак, звучи също като някой английски граф, който се оплаква от бракониерите, нахлули в земите му за лов на лисици!“

Снимката бе малко замъглена, но лицето на Лавел бе излязло достатъчно добре, за да може Джак да познае човека, дори и ако го срещне на улицата. Беше черен и удивително красив мъж с голямо чело, малко хлътнали очи, високи скули и широка уста. Тук се усмихваше на някой, който бе извън кадъра. Имаше мила усмивка.

Джак подаде снимката на Ребека.

— Лавел иска да ми отнеме бизнеса, да унищожи репутацията ми сред fratellanza, да ме накара да изглеж дам слаб и безпомощен. Мене. Човека, който е ръководил организацията с желязна ръка през последните двайсет и осем години! Мене!

В гласа му накрая си проби път някакво чувство — студен и твърд гняв. Продължи, като изплюваше думите:

— Но това не е най-лошото. Не. Вижте, всъщност на него не му трябва бизнесът. След като го получи, той ще го захвърли, ще остави на другите фамилии да настъпят и да си го поделят. Просто не иска бизнесът да е мой или на някой на име Карамаза. Това не е само битка за територи ята, не е просто борба за контрол. За Лавел това е съвсем ясно въпрос на отмъщение. Иска да ми причини страдание във всяко отношение. Смята да ме изолира и се надява да сломи духа ми, като открадне империята ми и убие племенниците ми, синовете ми. Да, всички тях, един след друг. Заплашва и че ще убие най-добрите ми приятели, както и всички, които някога са значели нещо за мене. Обещава да убие и петимата ми любими внуци. Предста вяте ли си? Заплашва малки дечица! Няма отмъщение, колкото и заслужено да е то, което би трябвало да засяга невинни деца.

— Той сам ли ви каза, че ще направи всичко това? — попита Ребека. — Кога? Кога ви каза?

— Няколко пъти.

— Срещали сте се лице в лице?

— Не, той не би оживял след такава среща.

Банкерският вид бе изчезнал. Благородническото лустро го нямаше. Старецът сега приличаше повече отвсякога на влечуго. Като змия в костюм за един милион долара. Много отровна змия.

— Гадината Лавел ми каза всичко това по телефона — продължи той. — На незаписания ми в указателя домашен номер. Аз го сменям непрекъснато, но този кретен винаги намира новия, веднага след уточняването му. Обажда ми се… казва ми… винаги след като е убил мои приятели, племенници, внуци, а после… казва, че ще… казва какво смята…

Като си спомни за арогантните заплахи на Лавел, за миг Карамаза остана без думи — гневът заключи челюстите му, зъбите му се стиснаха, мускулите по врата и бузите му потрепваха. Тъмните му очи, които можеха да обезпокоят всекиго, сега светеха с такава нечовешка ярост, че Джак я усети и почувства да го полазват тръпки.

Накрая Карамаза успя да се овладее. Когато заговори обаче, гласът му остана само яростен, леден шепот:

— Този боклук, този негърски копелдак, това лайно ми казва, че ще убие жена ми, моята Нина. Клане е думата, която използва. А когато я заколи, твърди той, щял да ми отнеме и дъщерята. — Гласът на стареца омекна, когато заговори за дъщеря си. — Моята Роузи, моята прекрасна Роузи, светлината в живота ми. Изглежда на седемнайсет, въпреки че е двайсет и седем годишна. И е умна. Студентка по медицина. Ще стане лекарка. Започна стажа си тази година. Кожата й е като порцелан. Има най-красивите очи на света. — За миг замълча, като си представяше Роузи, а после шепотът му отново стана дрезгав: — Лавел казва, че ще изнасили дъщеря ми, а после ще я заколи, ще я нареже на парчета… пред мене. И има — наглостта да ми говори така! — С последното си възклицание Карамаза оплю палтото на Джак. Няколко секунди остана мълчалив; само поемаше дълбоко и развълнувано дъх. Подобните му на куки за плетене пръсти се стегнаха в юмруци, свиваха се и се отпускаха. — Искам да го спрете този копелдак.

— Пуснали сте всичките си хора след него, нали? — попита Джак. — Използвали сте всичките си източници?

— Да.

— И все пак не можете да го откриете.

— Неее! — От тази едничка дума пролича, че смущението му е не по-малко от гнева му. — Напуснал е квартирата си във Вилидж, минал е в нелегалност, скрил се е. И затова ви давам тези данни. Можете да обявите всеобщо издирване, след като вече имате снимката му. Сега всяко ченге в града ще може да го търси, а това е повече, отколкото аз мога да направя. Можете дори да го покажете по телевизията, във вестниците, докато всеки в проклетия град ще знае за кого да се оглежда. Щом аз не мога да се добера до него, искам поне вие да го хванете и да го приберете. След като се озове в затвора…