Дийн Кунц - Вуду

Карвър Хамптън се показа от задната стаичка през зелените завеси в края на магазина.

— Детектив Досън! Колко хубаво е, че ви виждам отново. Но не очаквах да изминете целия път дотук, особено в това отвратително време. Мислех, че просто ще ми се обадите по телефона да проверите дали съм открил нещо за вас.

Джак отиде в края на магазина и се ръкува с него над щанда.

Карвър Хамптън беше висок мъж, с широки рамене и огромен гръден кош, двайсетина наднормени килограма, но много внушителен; приличаше на нападател от футболен отбор, който от шест месеца не е тренирал. Не беше красив. Подобното му на плоча чело бе прекалено кокалесто, а лицето му прекалено кръгло, за да се появи някога по страниците на мъжко модно списание; освен това носът му, чупен неведнъж, вече бе направо пихтиест. Но ако външният му вид не бе твърде привлекателен, той изглеждаше приятелски настроен — учтив гигант, истински черен Дядо Коледа.

— Съжалявам, че сте изминали толкова път за нищо — повтори той.

— Нищо ли няма по моя въпрос от вчера? — попита Джак.

— Нищо особено. Поговорих с някои хора. Все още разпитвам проучвам. Досега съм успял да установя само, че наистина има човек, който се представя като Баба Лавел и твърди, че е бокор.

— Бокор? Това да не е жрец, който се занимава с магьосничество?

— Точно така. Със злата магия. Научих само това — той съществува, вие не бяхте сигурен в това вчера, така че предполагам и това е от полза. Но ако бяхте се обадили…

— Е, аз дойдох всъщност, за да ви покажа нещо, което също може да помогне. Снимка на самия Баба Лавел.

— Наистина ли?

— Да.

— Значи и без това ви е било ясно, че го има. Нека обаче я видя. Би било още по-добре да мога да опиша човека, за когото разпитвам.

Джак извади голямата снимка от вътрешния си джоб и му я подаде.

Лицето на Хамптън се промени в мига, когато видя Лавел. Ако е възможно черното лице да побледнее, с неговото се случи точно това. Измени се не толкова цветът на кожата му, а по-скоро я напуснаха блясъкът и жизнеността й; изведнъж тя вече не приличаше на кожа, а на тъмнокафява хартия — суха и безжизнена. Устните му се стегнаха. А и очите му станаха различни от преди секунда — изглеждаха обладани от нещо свръхестествено.

— Този човек! — промълви той.

— Какво? — не разбра Джак.

Снимката затрепери, докато Хамптън бързо му я връщаше. Подхвърли я към Джак, като че ли искаше час по-скоро да се отърве от нея, сякаш самият допир до снимката на Лавел би го заразил. Големите му ръце трепереха.

— Какво има? — попита Джак.

— Познавам го — отвърна Хамптън. — Аз съм… го виждал. Просто не знаех името му.

— Къде сте го виждали?

— Тук.

— В магазина?

— Да.

— Кога?

— Миналия септември.

— И оттогава не?

— Не.

— Какво търсеше тук?

— Дошъл бе да купи билки, цветя на прах.

— Но аз разбрах, че вие се занимавате само с добрата магия. С Рада.

— Много от веществата може да се употребяват и от бокор, и от хунгон, за да постигнат различни резултати — и зла, и добра магия. Това бяха изключително редки билки и цветя на прах, които не би могъл да открие другаде в Ню Йорк.

— Има ли други магазини като вашия?

— Има един магазин като този макар и не така голям. Има и двама практикуващи хунгони — не особено добри, по-скоро аматьори, никой от тях няма достатъчни сила и знания, за да помогне дори на себе си, — които продават магически пособия от апартаментите си. Имат доста стока, която предоставят на други практикуващи. Но и тримата са безскрупулни. Готови са да продават и на бокор, и на хунгон. Биха продали дори и инструменти за жертвоприношения — церемониални брадвички, остри като бръснач лъжички за отделяне на живо око от очната ябълка. Ужасни хора, готови да продадат на дребно стоката си на всеки, на който падне, дори и на най-злите и най-долните.

— Значи Лавел е дошъл тук едва когато не е успял да намери всичко, което му трябва, при тях?

— Да. Каза ми, че е открил повечето от нещата си, но моят магазин бил единственият с пълен запас от дори най-рядко използваните съставки за магии и заклинания. Което е вярно, разбира се. Аз се гордея с богатството и чистотата на стоката си. Но за разлика от другите, не бих продал нищо на бокор — ако го позная. Обикновено ги забелязвам. Не бих търгувал и с аматьори, които имат нечисти намерения — онези, които искат да отправят смъртна клетва към тъща си или да предизвикат болест у човек, който им съперничи в работата или за някое момиче. С тях не се занимавам. Така или иначе, този човек от снимката…