Дийн Кунц - Вуду

Погледна телефона. Беше без кабинка. Напоследък истинските будки, със сгъваеми врати и рафтче, бяха станали по-малко — излизали много скъпи, твърдеше телефонната компания. Този телефон бе закрепен върху нисък стълб и бе заграден от трите страни с пластмасова преграда за изолация. В течение на годините му се бе случвало да отмине и други обществени телефони, които звънят, без около тях да има някой; тогава не бе се замислял и не бе се изкушавал да вдигне слушалката, за да види кой звъни; просто не му беше работа. И все пак… този път беше някак… по-различно. Звънът се протягаше като звуково ласо, впримчваше го, задържаше го.

Звън…

Звън…

Настоятелен.

Призивен.

Хипнотизиращ.

Звън…

В харлемското му обкръжение настъпиха странни и обезпокоителни преобразувания. Само три неща оставаха непоклатими и реални — телефонът, тесният тротоар към апарата и самият Джак. Останалата част от света изглежда започна да се губи в мъгла, която изникна отникъде. Къщите сякаш започнаха да чезнат, като че ли бяха кадър от филм, който постепенно избледнява преди да се замени от следващия. Няколкото колебливо движещи се по улицата коли започнаха да се… изпаряват; бяха подменени от настъпващата мъгла, бяла-бяла мъгла, която приличаше на киноекран, огрян от ярка светлина без картина. Пешеходците, с наведени глави и свити рамене, се бореха с вятъра и хапещия сняг; те също постепенно избледняха и изчезнаха. Само Джак бе реален. Тясната пътечка към телефона. И самият телефон.

Звън…

Нещо го привличаше.

Звън…

Изведнъж осъзна, че е пристъпил. Към телефона.

Още една крачка.

Трета.

Като че ли плуваше.

Звън…

Движеше се като в сън или в треска.

Направи още една крачка.

Опита се да спре. Не можа.

Опита да се обърне към патрулната кола. Не можа.

Сърцето му лудо биеше.

Беше зашеметен, дезориентиран.

Въпреки студения въздух вратът му започна да се поти.

Звънът на телефона беше като махало, напомняше на ритмичното, лъскаво движение на джобен часовник в ръката на хипнотизатора. Звукът неумолимо го привличаре към себе си, както в древността моряците са били примамвани към рифовете от песента на сирените.

Знаеше, че търсят него. Знаеше, без да разбира как го знае.

Вдигна слушалката.

— Ало.

— Детектив Досън! Радвам се на тази възможност да говоря с вас. Добри ми човече, ние прекалено дълго отлагаме разговора си.

Гласът бе дълбок макар и не басов, равен и елегантен, имаше образовано английско произношение, примесено с характерната за тропическите области напевност, от която думи като „жена“ излизаха като „жуна“. Очевидно карибски изговор.

— Лавел? — попита Джак.

— Да, разбира се. Кой друг?

— Но откъде знаехте…

— Че сте там? Добри ми човече, без да си давам особено много труд, аз се интересувам от вас.

— Вие сте тук, нали? Някъде по улицата, в един от апартаментите наоколо?

— Нищо подобно. Харлем не ми допада.

— Бих искал да поговорим — предложи Джак.

— Ние говорим.

— Искам да кажа лице в лице.

— О, струва ми се, че не е нужно.

— Няма да ви арестувам.

— Не бихте могли. Нямате улики.

— Е, тогава…

— Но ще намерите някое извинение, за да ме задържите ден-два.

— Не.

— А аз не искам да ме задържате. Имам си работа.

— Давам ви дума, че няма да ви задържим за повече от няколко часа, само ще ви зададем въпросите си.

— Така ли?

— Можете да ми вярвате, щом ви давам дума. Аз не го правя току-така.

— Колкото и да е странно, сигурен съм, че е така.

— Тогава защо не дойдете, за да си поговорим, да изясним някои неща, да свалите подозрението от себе си?

— Е, разбира се. Но не мога да сваля подозрението, защото всъщност съм виновен. — Лавел се засмя.

— Казвате ми, че вие стоите зад убийствата?

— Разбира се. Нали тъкмо това ви казват отвсякъде?

— Обаждате се да направите самопризнание?

Лавел отново се засмя:

— Обаждам се, за да ви посъветвам нещо.

— Така ли?

— Отнесете се към този случай, както би постъпила полицията в родното ми място, в Хаити.

— Как постъпва тя?

— Не се намесва, когато си има работа с бокор със сила като моята.

— Сериозно?

— Просто не смее.

— Това е Ню Йорк, а не Хаити. И в полицейската академия не ни учат на суеверен страх.

Джак запазваше гласа си спокоен и любезен. Но сърцето продължаваше да се блъска силно в гърдите му.

— Освен това хаитянската полиция не би искала да се намесва, когато бокорът се е насочил към такава ненужна измет като фамилията Карамаза. Не ме мислете за убиец, лейтенанте. Смятайте ме за ликвидатор, който извършва сериозна услуга на обществото. Ето как биха постъпили в Хаити.