Дийн Кунц - Вуду

Джак се бе добрал до същината на истинските мотиви за Лавел, но от това не бе спечелил нищо. Той не разбираше смисъла на тези мотиви; за него те бяха просто още един аспект от лудостта на Лавел.

— И вие сериозно вярвате в това, нали? — попита Джак.

— Това е истината.

— Това е лудост.

— Накрая ще се убедите, че не е така.

— Лудост — повтори Джак.

— И още един съвет — започна Лавел.

— Вие сте единственият заподозрян, който умира от желание да дава съвети.

Лавел не му обърна внимание и продължи:

— Оттеглете се от този случай.

— Вие се шегувате.

— Махнете се.

— Невъзможно е.

— Поискайте да ви освободят.

— Не.

— Ще го направите, ако не искате да ви се случи нещо лошо.

— Вие сте нахален мръсник.

— Знам.

— Аз съм полицай, за Бога! Не можете да ме накарате да се оттегля, като ме заплашвате. Заплахите само увеличават желанието ми да ви открия. Ченгетата в Хаити трябва да са същите. Не може разликата да е толкова голяма. Освен това какво би ви помогнало, ако аз поискам да ме освободят? На мое място ще дойде друг. И ще продължат да ви търсят.

— Да, но който ви замести, няма да има достатъчно широта, за да се заинтересува от възможностите и ефекта на вуду. Ще се придържа към нормалните полицейски процедури, а мене от това не ме е страх.

— Искате да кажете, че само широтата ми представлява заплаха за вас? — стресна се Джак.

Лавел подмина въпроса.

— Добре. Щом няма да се оттеглите, поне спрете проучванията си за вуду-то. Работете както Ребека Чандлър би искала — като че ли това е обикновено разследване на убийства.

— Каква безочливост само — ахна Джак.

— Наистина мисленето ви е освободено, макар и съвсем малко, и можете да допуснете възможността за свръхестествено обяснение. Не се впускайте в тази посока. Само това искам от вас.

— О, само това, така ли?

— Задоволете се с отпечатъците от пръсти, с лабораторните техници, с нормалните експерти и стандартните инструменти. Разпитвайте всички свидетели, които искате…

— Благодаря много за разрешението.

-… това не ме интересува. — продължи Лавел, като че ли Джак не се бе обадил. — По този начин никога няма да ме откриете. Аз ще съм свършил с Карамаза и ще си пътувам обратно към островите преди да попаднете на улика. Просто забравете за връзката с вуду.

Удивен от наглостта му, Джак попита:

— А ако реша да не забравям?

По телефонната линия нещо засъска и Джак си спомни черната змия, за която му бе разказал Карвър Хамптън; зачуди се дали Лавел не би могъл някак да изпрати змия по жицата и през слушалката да го ухапе по ухото и главата, през микрофончето — да го ухапе по устните, по носа и очите… Отдалечи слушалката от себе си и я огледа предпазливо, после се почувства глупаво и я върна на ухото си.

— Ако настоявате да научите повече за вуду-то, ако продължавате с това направление в разследването… тогава синът и дъщеря ви ще бъдат разкъсани на парчета.

Една от заплахите на Лавел накрая засегна Джак. Усети как стомахът му се преобръща и свива.

— Помните ли как изглеждаха Доминик Карамаза и бодигардовете му…

После и двамата заговориха едновременно — Джак крещеше, а Лавел поддържаше хладния си сдържан тон.

— Слушай, гаден кучи сине…

— … в хотела — старият Доминик, целият накъсан…

— … да не си припарил…

— … с изтръгнати очи, целият в кръв?

— … децата ми, защото аз…

— Когато привърша с Дейви и Пени…

— … ще ти гръмна мръсната тиква!

— … няма да са нищо освен мъртво месо…

— … ще те намеря…

— … а може би първо ще изнасиля момичето…

— … смърдящ лайнар!

— … защото тя наистина е нежно и сочно парче. Понякога ги обичам нежни, много малки и нежни, невинни. Удоволствието е да ги поквариш, нали?

— Като заплаши децата ми, мръсен гад, ти изхвърли всяка възможност, каквато би имал. Кой си мислиш, че си? Боже, къде си мислиш, че се намираш? Това е Америка, лайно глупаво. Тук такива неща не може да ти се разминат — да заплашваш децата ми.

— Ще те оставя да мислиш до довечера. Тогава, ако не се оттеглиш, ще ударя Дейви и Пени. И ще го направя много болезнено.

Лавел затвори.

— Чакай! — изкрещя Джак.

Затропа по вилката, като се опитваше да възстанови връзката, да върне Лавел. Не успя, разбира се.

Беше стиснал така силно слушалката, че ръката го заболя, а мускулите го заболяха чак до рамото. Трясна слушалката толкова силно, че едва не я разби.

Дишаше като бик, замаян от движението на червения плащ. Усещаше пулса си в слепоочията, чувстваше и топлината в изчервеното си лице. Възлите в стомаха му болезнено се затегнаха.