Дийн Кунц - Вуду

— Грегъри Понтрейн — прекъсна го Джак. — Разбира се. Криминалният дописник.

— След време на брат ми възложиха няколко репортажа, свързани с престъпността. Грабежи. Разкрития на търговци на наркотици. Той се справи добре с тях. И тогава започна да се занимава със случаи, които не му бяха възложени, по-едри отколкото би могъл да разследва сам. И накрая стана главният експерт на „Таймс“ по трафика на наркотици в града. Никой не знаеше повече по въпроса за участието на Карамаза, за подкупите, които те са раздавали на полицаи и политици, никой не знаеше повече от Грегъри; никой. Публикува тези статии…

— Чел съм ги. Много добри. Бяха четири, струва ми се.

— Да. Той смяташе да напише още поне пет-шест статии. Говореше се за наградата Пулицър, само въз основа на написаното дотогава. Вече бе събрал достатъчно данни и заинтересува полицията — стигна се до обвинителни актове срещу трима души. Разполагаше със сериозни информатори, разбирате ли — с доносници от полицията и от фамилията Карамаза, които му вярваха. Беше убеден, че ще съумее сам да изобличи Карамаза с репортажите си. Горкият благороден, глупав, смел малък Грегъри. Мислеше си, че е негово задължение да се бори със злото, където и да го срещне. Репортерът с чувство за дълг. Смяташе, че може сам да промени света. Не разбираше, че единственият начин да се справиш със силите на мрака е да сключиш мир с тях, да се приспособиш към тях като мене. Една вечер миналия март той и жена му, Оуна, отивали някъде на вечеря…

— Бомбата в колата — обади се Джак.

— И двамата бяха хвърлени във въздуха. Оуна беше бременна. Щеше да бъде първото им дете. Така че Дженаро ми е длъжник за три живота — на Грегъри, Оуна и бебето.

— Случаят така и не бе изяснен — напомни му Джак. — Няма доказателства, че Дженаро е стоял зад него.

— Той е бил.

— Не можете да сте сигурен.

— Напротив, мога. И аз имам осведомители. По-добри са и от онези на Грегъри. Очите и ушите на подземния свят работят за мен. — Той се засмя. Смехът му бе мелодичен и привлекателен, но Джак се обезпокои от него. Лудият човек би трябвало да се смее ненормално, а не да се кикоти като любимия ти чичо. — Подземният свят, лейтенанте. Но аз не говоря за криминалния подземен свят, за нещастната коза ностра със сицилианската й гордост и суетния код на честта. Подземният свят, за който аз говоря, е място, много по-дълбоко от онова, което мафията обитава, по-дълбоко и по-тъмно. Разполагам с очите и ушите на древните, със сведения от демоните и черните ангели, с данни на съществата, които виждат и знаят всичко.

Лудост, мислеше си Джак. Мястото на този човек е в медицинско заведение.

Но в добавка към лудостта в гласа на Лавел имаше и нещо друго, което будеше и тревожеше полицейските инстинкти у Джак. Когато Лавел споменаваше свръхестественото, той го правеше с истинска почит и убеждение; говореше ли обаче за брат си, тонът му ставаше блудкав от неискрени чувства и неубедителна скръб. Джак усещаше, че отмъщението не е основният мотив за Лавел и че всъщност той може и да е мразел праволинейния си брат и дори да се е радвал (или поне да е бил облекчен), когато брат му е умрял.

— Брат ви не би одобрил отмъщението, с което сте се захванали — подхвърли Джак.

— Кой знае? Вие не сте го познавали.

— Но знам достатъчно за него, за да твърдя доста уверено, че изобщо не е приличал на вас. Бил е порядъчен човек. Не би му харесало цялото това клане. То би го отвратило.

Лавел не отговори, но в мълчанието му имаше нещо сърдито, чувстваше се някакъв затаен гняв.

— Не би одобрил убийството на нечии внуци, отмъщението към трето поколение. Той не е бил болен като вас. Не е бил луд.

— Няма значение дали на вас ще ви хареса — раздразнено се обади Лавел.

— Предполагам, че истинският подтик за вас не е отмъщението. То не стои в основата.

Лавел отново не проговори.

Все така настъпателен в търсенето на истината, Джак не спираше:

— И след като брат ви не би одобрил убийствата, извършени заради него, тогава защо…

— Аз не унищожавам тази паплач в името на брат си — остро и гневно го прекъсна Лавел. — Правя го заради себе си. За никой друг. Това трябва да е ясно. Никога не съм твърдял друго. Тези смъртни случаи правят чест на мене, а не на брат ми.

— Чест? Откога убийството е въпрос на чест, признак на добродетел и гордост? Това е безумие.

— Не е безумие — разпали се Лавел. Лудостта в него вреше. — Такава е логиката на древните, на божествата на Петро и Конго. Никой не може да отнеме живота на брата на бокор и да си замине ненаказан. Убийството на брат ми е обида към мене. То ме омаловажава. Прави ме смешен. Не мога да го понеса. И няма. Силата ми на бокор ще отслабне завинаги, ако пренебрегна отмъщението. Древните ще загубят уважението си към мен, ще се отвърнат, ще оттеглят подкрепата и силата си. — Той вече се разпалваше и губеше хладнокръвието си. — Трябва да се лее кръв. Бентовете на смъртта трябва да рухнат. Океани от болка трябва да пометат ония, които се подиграха с мен, като докоснаха брат ми. Дори и да мразех Грегъри, той беше от семейството ми — никой не може да пролее кръвта на семейството на бокора и да остане ненаказан. Ако не си отмъстя достойно, древните никога няма да ми разрешат отново да се обърна към тях; няма да застават вече зад проклятията и магиите ми. Трябва да изкупя смъртта на брат си с поне двайсетина собствени убийства, ако искам да запазя уважението и покровителството на божествата на Петро и Конго.