— Нашата философия тук е по-друга.
— Жалко.
— Ние мислим, че убийството е престъпление независимо кой е жертвата.
— Колко опростено.
— Вярваме в неприкосновеността на човешкия живот.
— Това е глупаво. Ако Карамаза умрат, какво ще загуби светът? Само шепа крадци, убийци и сводници. На тяхно място ще дойдат други крадци, убийци и сводници. Не аз, разбирате ли? Вие може и да мислите, че аз съм равен на тях, че съм също убиец, но аз не съм като тях. Аз съм жрец. Не искам да управлявам търговията с наркотиии в Ню Йорк. Искам само да я отнема от Дженаро Карамаза като част от наказанието му. Искам да го разсипя финансово, да го оставя без уважение сред себеподобните му, да откъсна от него семейството и приятелите му, да ги избия, да го науча как се скърби. Когато стане това, когато той е изоставен, самотен и уплашен, когато е страдал известно време и се е изпълнил с черно отчаяние, ще унищожа и него, но бавно и много по-мъчително. После ще си отида, ще се върна на островите и повече няма да ви безпокоя. Аз съм просто оръдие на справедливостта, лейтенант Досън.
— Справедливостта наистина ли изисква убийството на внуците на Карамаза?
— Да.
— Невинни малки деца?
— Те не са невинни. Носители са на кръвта му, на гените му. Това ги прави виновни колкото него.
Карвър Хамптън имаше право — Лавел беше луд.
— Разбирам — продължи Лавел, — че вие ще имате неприятности в службата си, ако не изправите поне някого пред съда за тези убийства. Цялото полицейско управление ще бъде нападнато в печата, ако не се направи нещо. Това ми е ясно. Така че ако искате, мога да уредя да се пръснат множество улики срещу една от другите мафиотски фамилии в града. Вие ще можете да припишете убийствата на Карамаза на някои от другите нежелани елементи, да ги пратите в затвора и така да се отървете от още една нежелана група бандити. Приятно ще ми е да ви помогна по този начин.
Не само обстоятелствата около този разговор — призрачният вид на улицата около телефонния автомат, чувството за плуване, трескавото усещане — го правеха така нереален; самият разговор бе странен до невероятност. Джак се разтресе, но светът наоколо не се върна към живота като спрял ръчен часовник; действителността не възобнови тиктакането си.
— Вие наистина ли мислите, че аз съм способен сериозно да приема предложението ви? — попита той.
— Уликите, които ще оставя, ще са безспорни. Всеки съд ще ги признае. Това не бива да ви безпокои.
— Нямам предвид това — възрази Джак. — Наистина ли мислите, че ще вляза в заговор с вас и ще злепоставя невинни хора?
— Те ли да са невинни? Едва ли. Аз говоря за стъкмяване на процес срещу други убийци, крадци и сводници.
— Но те няма да са виновни за тези престъпления.
— Това е подробност.
— Но не и за мене.
Лавел замълча за миг.
— Вие сте интересен човек, лейтенанте. Наивен. Глупав. Но все пак интересен.
— Дженаро Карамаза твърди, че мотивът ви е отмъщение.
— Да.
— За какво?
— Не ви ли каза и това?
— Не. Какъв е случаят?
Мълчание.
Джак зачака и едва не повтори въпроса си. Тогава Лавел заговори отново, но в гласа му се чувстваше нещо ново — твърдост и жестокост.
— Имах по-малък брат. Казваше се Грегъри. Полубрат всъщност. Фамилията му беше Понтрейн. Той не обичаше древните изкуства на магьосничеството. Отбягваше ги. Не искаше да има нещо общо с древните африкански религии. Нямаше време и желание да се занимава с вуду. Душата му бе модерна, а чувствителността — в крак с механичния век. Вярваше в науката, а не във вълшебството; разчиташе на прогреса и технологията, а не на силата на древните божества. Не одобряваше моето призвание, но и не вярваше, че мога наистина да навредя някому — нито пък да направя добро. Смяташе ме за безвреден ексцентрик. И въпреки тези недоразумения аз го обичах, а и той ме обичаше. Бяхме братя. Братя. Готов, бях да направя всичко за него.
— Грегъри Понтрейн… — замисли се Джак. — Името ми звучи познато отнякъде.
— Преди години дойде тук като законен емигрант, работи много упорито, завърши успешно колеж, влезе в университета. Винаги е имал дарба за писане, още от момче, и мислеше, че му е ясно какво да направи с нея. Завърши журналистика в Колумбийския университет. Беше първенец на курса си. Постъпи на работа в „Ню Йорк Таймс“. Цяла година дори не писа, а само правеше справки за данните в материалите на други журналисти. Постепенно получи и поръчки за някои собствени статии. Дребни неща. Нищо особено. Това, на което казват „репортажи за обща култура“. И тогава…
Читать дальше