Дийн Кунц - Вуду

След миг се извърна от телефона. Трепереше от гняв. Стоеше под снега и постепенно идваше на себе си.

Всичко щеше да е добре. Няма за какво да се тревожи. Пени и Дейви бяха на сигурно място в училището, където имаше достатъчно много хора, които да се грижат за тях. Беше добро, надеждно училище с първокласна охрана. А Фей щеше да ги прибере в три часа и да ги отведе вкъщи; Лавел нямаше откъде да знае за това. Или знаеше? Не, разбира се. Той не е Бог. Може да е бокор, жрец с истинска сила, първокласен магьосник. Но не е Бог. Така че децата ще са на безопасно място при Фей и Кийт. Всъщност може би не е лошо да останат в апартамента на Джеймисънови тази нощ. Или за следващите няколко дена, докато Лавел бъде заловен. Фей и Кийт няма да имат нищо против — на тях ще им бъде приятно, ще могат да поглезят племенниците си. Би могло дори да не се пускат Пени и Дейви на училище, докато всичко това не свърши. А той ще поговори с капитан Грешам за осигуряване на защита за тях — да се остави униформен полицай у Джеймисънови, когато той самият няма да е там. Шансовете на Лавел да открие децата не са особено големи. Дори е доста малко вероятно. Но все пак… А ако Грешам не приемеше заплахата сериозно, ако решеше, че денонощното дежурство би било разхищение, тогава би могъл да уреди нещо с момчетата, с останалите детективи — те биха му се притекли на помощ, както и той би им помогнал, ако нещо подобно някога се случеше и на тях; всеки би отделил по няколко часа от свободното си време, за да дежури у Джеймисънови; всичко за колегата, чието семейство е застрашено, това е част от колегиалното отношение. Добре. Чудесно. Всичко ще се нареди.

Светът, който бе избледнял странно, докато звънеше телефонът, сега напористо се върна на мястото си. Джак първо долови звуковете — автомобилен клаксон, смях от улицата, дрънкане от вериги за сняг по заснежената настилка, воя на вятъра. Сградите заеха местата си около него. Пешеходците забързаха покрай него превити под вятъра; появиха се и трима черни юноши, които тичаха и се замерваха със снежни топки. Мъглата бе изчезнала, вече не му прималяваше и не беше дезориентиран. Зачуди се дали изобщо беше имало мъгла и реши, че тя бе съществувала само в съзнанието му; била е единствено плод на въображението му. Всъщност… той беше преживял някакъв пристъп; да, това ще е, нищо друго.

Да, но какъв пристъп? И защо го бе изпитал той? Какво го е предизвикало? Не беше епилептик. Нямаше ниско кръвно налягане. Нито пък други физиологични заболявания, доколкото знаеше. Никога не бе припадал през живота си, дори не му бе прилошавало. Здравето му бе отлично. Така че защо?

И откъде бе разбрал, че телефонът звъни за него?

Остана още малко замислен, докато хиляди снежинки кръжаха като молци около него.

Накрая се досети, че трябва да се обади на Фей и да й обясни положението, да я предупреди да внимава да не я проследят заедно с децата, когато ги вземе от училището „Уелтън“. Обърна се към уличния телефон, но се спря. Не. Нямаше да се обади оттук. Не по телефона, използван от Лавел. Изглеждаше смехотворно да мисли, че би поставил подслушвателно устройство на обществен телефон — но беше и глупаво да пробва дали е така.

Тръгна обратно към очакващата го патрулна кола по-спокоен — все още гневен, но по-малко уплашен от преди.

Снежната покривка наоколо бе станала почти два сантиметра. Лошото време постепенно се превръщаше в силна виелица.

Вятърът имаше ледени зъби. Те хапеха.

Лавел се върна в ламаринената барака в задната част на двора си. Отвън зимата беснееше, а вътре силната суха жега накара потта да избие по абаносовата му кожа и да се стече по лицето му, а трептящата оранжева светлина хвърляше причудливи подскачащи сенки по набраздените стени. От ямата в средата на пода се надигна звук, смразяващ кръвта ромон от хиляди далечни гласове, шепнещи сърдито.

Беше взел две снимки със себе си — едната на Дейви Досън, другата на Пени Досън. Бе ги заснел сам вчера следобед, на улицата пред училището „Уелтън“. Стоеше в микробуса си, паркиран през една пресечка, и бе използвал 35-милиметров „Пентакс“ с телеобектив. Беше промил филма в собствената си малка лаборатория.

За да прокълне някого и да бъде абсолютно сигурен, че нещастието ще последва, бокорът има нужда от образа на набелязаната жертва. По традиция жрецът приготвя кукла, съшива я от отделни парчета памучен плат и я изпълва със стърготини или пясък, после оприличава колкото може лицето на куклата с лицето на жертвата. Накрая ритуалът се извършва с куклата като заместник на действителния човек.