Дийн Кунц - Вуду

— Но ако просто унищожи вас, просто уреди да бъдете сдъвкан като останалите, не би трябвало да ви плаши. Сплашването е несигурна работа. Убийството е за предпочитане. Разбирате ли ме?

Джак наблюдаваше удрящите се в предното стъкло снежинки и размишляваше над думите на Ник. Имаше предчувствието, че бяха важни.

Лавел завърши ритуала си в бараката. Стоеше в оранжевата светлина, дишаше тежко, от него се лееше пот. Капчиците пот отразяваха светлината и изглеждаха като частици оранжева боя. Бялото на очите му светеше със същия свръхестествен блясък. Оранжеви бяха и лъскавите нокти на пръстите му.

Оставаше да се направи само едно нещо още, за да бъде сигурна смъртта на децата на Досън. Когато дойдеше моментът, когато крайният срок за Джак Досън изтечеше и той не се откажеше от случая, каквото бе желанието на Лавел, тогава Лавел трябваше само да вземе две церемониални ножици и да среже двата края на кордата със снимките. Те щяха да паднат в ямата и да изчезнат в подобното на пещ сияние — тогава демоничните сили щяха да се освободят и проклятието щеше да се осъществи. Тогава Пени и Дейви Досън щяха да бъдат загубени.

Лавел затвори очи и си представи, че е застанал над кървавите им безжизнени тела. Перспективата му достави удоволствие.

Убийството на деца е опасно начинание, към което бокорът не прибягва освен ако няма друг изход. Преди да отправи смъртоносното проклятие към децата, трябваше да е наясно как да се предпази от гнева на божествата Рада, повелителите на бялата магия, защото те се вбесяваха от принасянето на деца в жертва. Ако някой бокор убиеше невинно дете, без да познава талисманите и заклинанията, които после биха го предпазили от силите на Рада, биха го измъчвали мъчителни страдания дни и нощи подред. И когато Рада накрая му позволеше да умре, той не би имал нищо против, защото това би било краят на мъките му.

Лавел знаеше как да се защити от Рада. Беше убивал деца и друг път и се бе измъквал всеки път напълно невредим. И все пак беше напрегнат и притеснен. Винаги имаше опасност от грешка. Въпреки познанията и силата му, това бе рисковано начинание.

От друга страна, ако бокорът използваше познанията си в областта на свръхестественото, за да убие дете, и ако успееше да се измъкне, божествата на Петро и Конго бяха така доволни от него, че го даряваха с още по-голяма сила. Ако Лавел успееше да унищожи Пени и Дейви Досън и да се предпази от гнева на Рада, контролът му върху черната магия щеше да стане още по-внушителен.

Зад затворените му клепачи преминаха образите на мъртвите, разкъсани и обезобразени трупове на децата на Досън.

Той тихо се изсмя.

В апартамента на Досън, от другата страна на града, далече от бараката, където Лавел извършваше ритуала си, двайсетина сребристооки същества се люлееха в сенките, в такт с песента на бокора. Гласът му, разбира се, не можеше да се чуе в апартамента. И все пак тези неща с отнесените очи някак го усещаха. Те се поклащаха в кухнята, в хола и в коридора, откъдето наблюдаваха вратата със задъхано нетърпение. Когато Лавел привърши ритуала си, всички зверчета престанаха да се люлеят в един и същи миг — когато Лавел спря. Сега стояха застинали. Внимателни. Бдителни. Готови.

В тъмнината на шахтите за проветрение под училището „Уелтън“ и други същества се поклащаха напред-назад — очите им светеха и движенията им бяха в такт с напевите на Лавел, макар че той бе много далече и нямаше как да го чуят. Когато завърши песента си, те спряха и застанаха неподвижни, бдителни и готови за атака като неканените гости в апартамента на Досън.

Светофарът светна червено и пред патрулната кола се заточиха облечени дебело пешеходци с лица, прикрити от шалове и яки. Залитаха и се подхлъзваха през пресечката.

— Чудя се… — започна Ник Йерволино.

— Какво? — подкани го Джак.

— Ами, да приемем, че вуду-то действа.

— Ние вече го приехме.

— Просто за да поговорим по въпроса.

— Да, да. Вече минахме през този етап. Продължавай.

— Добре. Защо му е притрябвало на Лавел да заплашва децата ви? Защо просто не отправи проклятие към вас, не ви премахне и не ги забрави? Това е въпросът.

— Това е въпросът — съгласи се Джак.

— Ами ако по някаква причина магията му е безсилна към вас?

— Каква причина?

— Не знам.

— Щом действа върху други хора — което сме склонни да допуснем, — защо би била безсилна към мене?

— Не знам. Освен ако… е, може би у вас има нещо особено.