Дийн Кунц - Вуду

— Пени! Дейви! Елате тук!

До бордюра бе спряло жълто такси. Задният прозорец бе спуснат и оттам леля Фей им махаше.

Дейви се завтече по тротоара — изведнъж искаше толкова силно да се откъсне от всички разговори за смъртта, че се радваше да види дори и чуруликащата стара леля Фей.

„По дяволите! Оплесках го, помисли си Пени. Прекалено пряко поставих въпроса.“

В мига преди да последва Дейви към таксито, дори преди да направи първата крачка, остра болка премина през левия й глезен. Завъртя се, извика, погледна надолу и бе парализирана от ужас.

Между долния край на зелената врата и тротоара имаше десетсантиметрова пролука. Оттам, от мрака на служебния вход, се бе протегнала ръка и я бе сграбчила за глезена.

Тя не успя да изпищи. Беше загубила гласа си.

А и ръката не беше човешка. Може би беше два пъти по-голяма от котешка лапа. Не беше и лапа. Беше напълно — макар и грубо — оформена ръка с пръсти и палец.

Не можеше дори да шепне. Гърлото й се бе схванало.

Ръката нямаше цвета на кожа. Имаше грозен и пъстър сиво-зелено-жълт оттенък, като на изранена и загнила плът. Беше неравна, малко назъбена.

Дишането я затрудняваше също като пищенето.

Малките сиво-зелено-жълти пръсти бяха заострени и завършваха с остри нокти. Два от тях се бяха впили в гумения й ботуш.

Помисли си за пласмасовата бейзболна бухалка.

Снощи. В нейната стая. Нещото под леглото й.

Помисли си за светещите очи в мазето на училището.

А сега това.

Два от малките пръсти бяха вътре в ботуша и я драскаха, забиваха се в нея, деряха я.

Изведнъж дъхът й рязко се върна. Изпълни дробовете си с леден въздух и той я изведе от предизвикания от ужаса транс, който до този миг я бе задържал до вратата. Изскубна крака си от ръката и се освободи учудена, че това й се удаде. Обърна се и изтича към таксито, хвърли се вътре и трясна вратата зад гърба си.

Погледна обратно към вратата. Там нямаше нищо необичайно, никакво същество с малки ноктести ръце, никакви разлудували се духове.

Таксито се отдалечи от училището „Уелтън“.

Леля Фей и Дейви си говореха оживено за снежната буря, която, според леля Фей, щяла да натрупа четиридесет-петдесет сантиметра сняг, преди да утихне. Никой от двамата изглежда не забеляза, че Пени е уплашена почти до смърт.

Докато те бърбореха, Пени се пресегна и опипа ботуша си. При глезена й гумата бе скъсана. Едно парченце висеше.

Свали ципа на ботуша, плъзна ръка вътре и опипа раната на глезена си. Малко я болеше. Когато извади дланта си от ботуша, по върховете на пръстите й блестеше малко кръв.

— Какво ти е станало, мила? — забеляза я леля Фей.

— Няма нищо — отвърна Пени.

— Това е кръв.

— Само драскотина.

Дейви побледня при вида на кръвта.

Пени се опита да го успокои, макар че гласът й явно трепереше и се боеше да не би лицето да издаде тревогата й.

— Няма нищо, Дейви. Добре съм.

Леля Фей настоя да разменят местата си с Дейви, за да седне до Пени и да огледа по-добре раната. Накара Пени да свали ботуша си, а тя смъкна чорапа и разкри прободна рана и няколко драскотини по глезена. Имаше кръв, но не много; след няколко минути щеше да спре и без превръзка.

— Как стана това? — попита леля Фей.

Пени се поколеба. Искаше й се най-много, да разкаже на Фей за съществата със светещите очи. Нужна й беше помощ, защита. Но знаеше, че не бива да си отваря устата. Не биха й повярвали. В края на краищата тя беше момичето, което беше имало нужда от психиатър. Ако започнеше да дрънка за духове със светещи очи, щяха да помислят, че отново е зле, че все още мисли за смъртта на майка си и щяха отново да я пратят при психиатъра. А докато я мъкнеха по кабинетите, нямаше да има кой да пази Дейви от духовете.

— Хайде, хайде — придумваше я Фей. — Признай си, какво лошо нещо си правила?

— А?

— Затова и се колебаеш. Кажи какво правеше?

— Нищо — отвърна Пени.

— Тогава къде си се порязала?

— Закачих… закачих си ботуша на пирон.

— Пирон? Къде беше това?

— На вратата.

— Коя врата?

— При училището — вратата, пред която те чакахме. От нея стърчеше пирон и аз се спънах в него.

Фей се намръщи. За разлика от сестра си (майката на Пени), Фей беше червенокоса, с остри черти и почти безцветни сиви очи. Когато бе спокойна, лицето й бе доста хубаво; искаше ли да се скара обаче, то напълно се изменяше. Дейви казваше, че тогава „прилича на вещица“.

— Ръждив ли беше? — попита Фей.

— Какво?

— Пиронът, разбира се. Ръждив ли беше?