Дийн Кунц - Вуду

— Вече започваш да се ловиш за сламки — подхвърли Джак.

— Така е — съгласи се Грешам. — Но все пак си струва да се провери. Добре. Нещо друго?

— Да — вдигна глава Джак. — Можете ли да ми обясните как разбрах аз, че телефонното обаждане на Лавел беше за мен? Защо ме притегли оня автомат?

Вятърът удари по прозорците.

Тиктакането на стенния часовник зад бюрото на Грешам изведнъж започна да изглежда по-силно от преди. Капитанът сви рамене:

— Предполагам, че никой от нас не може да ти отговори на това, Джак.

— Не се притеснявайте. И аз самият нямам отговор.

Грешам се изправи:

— Добре, ако това е всичко, може би ще е по-добре двамата да си тръгнете, да си отидете вкъщи, да си починете. Работният ви ден доста се проточи, екипът вече действа и мисля, че ще можем да изкараме без двама ви до утре. Джак, ако останеш още няколко минути, ще ти покажа списъка на дежурните полицаи от всяка смяна, така че ще можеш сам да избереш кой да охранява децата ти.

Ребека вече отваряше вратата, Джак я извика и тя се обърна.

— Почакай ме долу, моля ти се.

Изражението й не се промени. Тя излезе.

Уолт Грешам се обади от прозореца, откъдето гледаше към улицата:

— Вън вече става като на Северния полюс.

У Джеймисънови Пени харесваше единствено кухнята, която бе голяма за нюйоркските стандарти — почти два пъти по-голяма от кухнята, с която Пени бе свикнала, — но удобна. Под, покрит със зелени плочки. Бели бюфети със стъклени врати и медни дръжки. Зелени плотове от керамични плочки. Над двойния умивалник имаше еркерен прозорец, който се използваше за парник. В по-дългите от метър лехи през цялата година, дори през зимата, се отглеждаше зеленчук. (Леля Фей обичаше да готви с пресни продукти винаги, когато можеше.) В единия ъгъл бе подпряна малка квадратна масичка, не толкова за ядене, колкото за написване на менюто или за приготвяне на списък за покупките. До масичката имаше място за два стола. Само тук, сред целия дом, на Пени й беше удобно.

В шест и двайсет беше седнала край квадратната масичка и се преструваше, че чете едно от списанията на Фей. Думите се сливаха пред нефокусирания й поглед. Всъщност си мислеше за всички неща, за които не би искала да си мисли — духове, смърт, дали ще може да спи тази вечер.

Чичо Кийт се беше върнал от работа почти преди един час. Той беше съдружник в преуспяващо бюро за борсови посредници. Чичо Кийт беше висок и слаб, с глава плешива като яйце, посивели брадица и мустаци; винаги изглеждаше разсеян. Човек изпитваше чувството, че никога не получава повече от две трети от вниманието му, когато разговаря с него. Понякога оставаше на любимия си стол за час-два със сгънати в скута ръце, без да се движи, загледан в стенат почти без да мига, като прекъсваше транса си само на два-три пъти, за да вдигне чашата си с бренди и да отпие малка глътка. Друг път заставаше до прозореца и гледаше навън, като палеше цигара от цигара. Дейви тайничко наричаше чичо си Кийт „лунния човек“, защото мислите му изглежда винаги се рееха на луната. Откакто се бе върнал днес, седеше в хола и бавно отпиваше от мартинито си, пушеше цигара след цигара, едновременно гледаше новини по телевизията и четеше „Уол стрийт джърнал“.

Леля Фей беше срещу масичката на Пени, в другата част на кухнята. Тя се бе заела с приготвянето на вечерята, която бе обявена за седем и половина — пиле с лимон, ориз, задушени зеленчуци. Само в кухнята леля Фей не бе съвсем същата леля Фей. Обичаше да готви, правеше го много добре и изглеждаше съвсем различна тук — по-отпусната и по-мила от обикновено.

Дейви й помагаше да приготви вечерята. Или поне тя го оставяше да си мисли, че й помага. Докато работеха, си приказваха — не за нещо важно, само за това-онова.

— Боже, толкова съм гладен, че мога да изям кон! — обяви Дейви.

— Не е много учтиво да казваш това — сгълча го Фей. — Навежда на неприятни мисли. Трябва просто да кажеш „Много съм гладен“, „Как ми се яде“ или нещо подобно.

— Е, естествено, исках да кажа мъртъв кон. — Дейви съвсем не бе схванал малкия урок на Фей по етикеция. — И то сготвен, разбира се. Не бих ял никакъв суров кон, лельо Фей. Уф-уф! Леле мале, в момента бих изял по много от всичко, което ми сипеш.

— Боже мой, момче, нали яде сладки и пи мляко, когато се върнахме следобед.

— Само две сладки.

— И вече си прегладнял! Ти изглежда нямаш стомах, а бездънна яма!

— Е, почти не съм обядвал — настоя Дейви. — Госпожа Шепърд, тя ми е учителката, ми предложи малко от своя обед, но бяха само гадости. Имаше само кисело мляко и риба тон, а аз мразя и двете. Така че какво направих аз, когато ми предложи да хапна — хапнах малко, за да не я обидя, а после, като не гледаше, изхвърлих останалото.