Дийн Кунц - Вуду

Сега Фей бърбореше колко важно е родителят да проучи много добре училището преди да прати децата си в него.

Пени се чудеше дали баща им ще дойде да ги вземе и се молеше да не закъснее прекалено много. Искаше й се да дойде преди да са си легнали. Не й харесваше мисълта да остане сама, само с Дейви, в тъмната стая, макар и това да е гостната на леля Фей, отдалечена на много квартали от техния апартамент. Беше съвсем сигурна, че духовете ще ги намерят дори и тук. Реши да отведе баща си настрани и да му разкаже всичко. Той в началото едва ли би й повярвал за духовете. Но вече трябваше да се обърне внимание и на кутията с обяда на Дейви. А ако се върнеха с баща си в своя апартамент, тя щеше да му покаже дупките в пластмасовата бейзболна бухалка на Дейви — тогава може би щеше да го убеди. Татко беше възрастен, като леля Фей, но не беше инат, можеше да изслушва децата както малко от останалите възрастни.

— С всичките пари от застраховката за майка ви и компенсацията от болницата — нареждаше Фей — би могъл да ви запише в някое от най-добрите училища. От най-добрите. Не мога да си обясня защо се е спрял на този „Уелтън“.

Пени прехапа устни, но не каза нищо.

Взираше се в списанието. Снимките и думите ту идваха на фокус, ту се зацапваха.

Най-лошото за нея в момента беше, че духовете не преследваха само нея. Насочили се бяха и към Дейви.

Ребека не беше изчакала Джак, въпреки че той я бе помолил. Докато той бе останал с капитан Грешам, за да обсъдят подробностите по охраната за Пени и Дейви, — Ребека явно си бе взела палтото и си бе тръгнала.

Щом видя, че си е отишла, Джак въздъхна и тихо промълви:

— Наистина си труден човек, сладурче.

На бюрото му имаше две книги за вуду, които си бе изписал от библиотеката вчера. Загледа се в тях и реши, че до утре сутринта трябва да научи още за бокорите и хунгоните. Сложи палтото и ръкавиците си, взе книгите под мишница и се спусна до подземния паркинг.

На него и на Ребека сега, след като отговаряха за извънредния екип, им се полагаха привилегии, които надхвърляха нормалните права на детективите от отдела по убийствата — в това число и целодневна употреба на полицейска лимузина без отличителни знаци, а не само по време на дежурството.

Зачислената на Джак кола беше едногодишен шевролет, ударен на едно-две места и одраскан на повече. Беше съвършено опростен модел, без никакви допълнителни подобрения; не беше кола за надбягване или за преследване. Техниците от гаража вече бяха сложили веригите й за сняг. Беше готова за тръгване.

Изтегли се от паркинга и излезе на изхода към улицата. Спря и изчака да отмине един от камионите на общината, снабден с големи снегорини, пръскачка за сол и множество аварийни светлини.

Освен камиона, по улицата имаше още само две коли. Нощта на практика бе предоставена на бурята. И все пак, дори и след камиона, Джак още се колебаеше.

Включи чистачките.

Ако искаше да тръгне към апартамента на Ребека, трябваше да завие наляво.

За апартамента на Джеймисънови пътят беше надясно.

Чистачките тропаха по стъклото — напред и назад, напред и назад, наляво, надясно, наляво, надясно.

Нетърпелив беше да се види с Пени и Дейви, да ги прегърне, да ги види топли, жизнени и усмихнати.

Дясно, ляво, дясно.

Бяха на съвсем сигурно място при Фей и Кийт. Освен това Джак бе предупредил Фей, че едва ли ще успее да се освободи за вечеря; тя така или иначе очакваше той да закъснее.

Чистачките отмерваха собствената му нерешителност.

Накрая вдигна крака си от спирачката, излезе на улицата и зави наляво.

Нужно беше да поговори с Ребека за онова, което се бе случило помежду им снощи. Тя цял ден бе отбягвала темата. Не можеше да й позволи да клинчи все така. Тя трябваше да застане с лице към промените, които снощи бяха настъпили в живота им, сериозни промени, които той приветстваше от все сърце, но към които тя — в най-добрия случай — се отнасяше двусмислено.

Клекнало в дълбоките сенки покрай входа на гаража, нещото наблюдаваше как Джак Досън се отдалечава с лимузината без отличителни знаци.

Блестящите му сребърни очи не мигнаха нито веднъж.

После то изпълзя обратно през сенките към изоставения, тих гараж.

Съскаше. Мърмореше. Крякаше тихо на себе си с призрачен стържещ гласец.

След като откри прикритието на мрака и сенките около мястото, към което отиваше — дори където само до преди миг не бе имало сенки, — нещото се прокрадна от кола на кола, минаваше под тях и около тях, докато стигна до канала на пода на гаража. Спусна се в подземния мрак долу.