Дийн Кунц - Вуду

Лавел нервничеше.

Без да пали лампите, той закрачи неуморно из къщата си — нагоре и надолу по стълбите, напред-назад, без да търси нищо, просто не можеше да се спре, движеше се все така в дълбокия мрак, но не се блъскаше в мебели или във врати, крачеше бързо и сигурно, като че ли стаите бяха ярко осветени. В мрака не беше сляп и ни най-малко дезориентиран. Всъщност сред сенките си беше у дома. Мракът, в края на краищата, беше част от него.

При нормални обстоятелства, и на тъмно, и на светло, имаше отлично самочувствие и самоувереност. Но сега, час след час, самоувереността му непрекъснато се рушеше.

Нервността му бе породила притеснение. От притеснението се бе появил страх. Нямаше навика да се страхува. Не му беше ясно, как да се справи със страха си. Така че това го изнервяше още повече.

Безпокоеше го Джак Досън. Може би бе допуснал голяма грешка, като бе оставил Досън да си помисли. Човек като този детектив можеше добре да уплътни времето си.

Ако почувства, че съм дори и малко уплашен от него, помисли си Лавел, и ако научи повече за вуду-то, може би накрая ще разбере защо имам сериозни основания да се боя от него.

Ако Досън откриеше естеството на собствената си особена сила и ако се научеше да я използва, би открил Лавел и би го спрял. Досън беше един от редките хора, един на десет хиляди, които можеха да влязат в бой дори и с най-умелия бокор и да бъдат доста сигурни в победата си. Ако детективът откриеше собствената си тайна, щеше да тръгне подир Лавел — по-добре въоръжен и по-опасен.

Лавел крачеше из тъмната къща.

Може би трябваше да нанесе удара си още сега. Да унищожи децата на Досън още тази вечер. Да приключи с това. Смъртта им би запратила Досън в спиралите на емоционалния срив. Той много обичаше децата си, а вече бе и вдовец, вече бе обладан от голяма скръб; може би клането на Пени и Дейви би го сломило. Ако загубата на децата не изостреше ума му, тя най-вероятно би го запратила в дълбока депресия, която би замъглила мисленето му и навярно би попречила на работата му за седмици напред. Най-малкото, Досън би трябвало да се отдели за няколко дена от разследването, за да уреди погребенията, а тия няколко дена биха позволили на Лавел да си отдъхне.

От друга страна, какво ли би било, ако Досън черпеше сили от нещастията, вместо да бъде сломен от тях? Какво ли би било, ако убийството и обезобразяването на децата му укрепеше решението му да открие и да унищожи Лавел?

За Лавел тази възможност бе твърде обезпокоителна.

Все така нерешителен, бокорът сновеше из стаите като призрак.

Накрая разбра, че трябва да се посъветва с древните божества и покорно да помоли за мъдрото им мнение.

Отиде в кухнята и запали лампата.

Взе съд с брашно от единия бюфет.

На лавицата имаше радио. Той го премести в средата на масата.

Нарисува с брашното очертанията на сложен уеуе върху масата, навсякъде около радиото.

Пусна радиото.

Стара песен на Бийтълс. „Елинор Ригби“.

Завъртя копчето на скалата и премина през десетина станции с всякаква музика — от рок и поп до кънтри, класическа и джаз. Намести стрелката на неизползвана честота, без смущения от каквито и да е други станции.

Мекото пукане и съскане на незаетите вълни изпълни стаята и зазвуча като въздишка на прибой от далечно море.

Загреба още шепа брашно и внимателно начерта прост, малък уеуе върху самото радио.

Изплакна ръце на умивалника и отиде до хладилника, откъдето взе малко шише с кръв.

Беше котешка кръв, каквато се използваше при множество ритуали. Веднъж седмично, винаги от различен магазин за домашни питомци или хранилище за бездомни животни, той купуваше или „прибираше“ по една котка, донасяше я вкъщи, убиваше я и източваше кръвта й, за да попълни запаса си.

Сега се върна до масата и седна пред радиото. Натопи пръсти в котешката кръв, начерта няколко рунически символа на масата и накрая върху пластмасовото прозорче върху скалата.

Пя малко, почака, послуша, после пя още малко, докато чу ясния, макар и неопределим звук от промяна в неизползваната честота. Нямаше го само преди миг. Мъртъв въздух. Мъртъв, случаен, безсмислен звук. Сега нещо бе оживяло. Все още се чуваше пукащо-пращящо-съскащият звук от статичното електричество — сребърно-мек звук. Но някак по-различен от преди няколко секунди. Нещо използваше свободните честоти, протягаше се откъм отвъдното.

Загледан в радиото, но без наистина да го вижда, Лавел попита: