Дийн Кунц - Вуду

— Има ли някой там? Без отговор.

— Има ли някой там?

Беше глас, съставен от прах и мумифицирани останки:

— Аз чакам.

Беше глас от суха хартия, кварц и съчки, глас от незапомнени времена, горчиво студен като нощта сред звездите, нащърбен, шиптящ и зъл.

Би могъл да е някой от стотиците хиляди демони, пълнокръвно божество на някоя от древните африкански религии или духът на умрял човек, отдавна запратен в ада. Нямаше как да се каже какво е точно, а Лавел нямаше властта да го накара да произнесе сам името си. Каквото и да беше, щеше да може да отговори на въпросите му.

— Аз чакам.

— Ти знаеш ли за работата ми тук?

— Дааа.

— Работата, свързана с фамилията Карамаза.

— Дааа.

Ако Бог бе дарил змиите с дар слово, те биха звучали тъкмо така.

— Познаваш ли детектива, оня Досън?

— Дааа.

— Той ще накара ли шефовете си да го снемат от случая?

— Никога.

— Ще продължи ли проучванията си по вуду-то?

— Дааа.

— Предупредих го да спре.

— Няма да спре.

В кухнята бе станало изключително студено въпреки парното в къщата, което работеше добре и пращаше топли струи през отворите в стените. Въздухът освен това изглеждаше плътен и мазен.

— Какво трябва да направя, за да държа Досън настрани?

— Ти знаеш.

— Кажи ми.

— Ти знаеш.

Лавел облиза устни и прочисти гърлото си.

— Трябва ли да убия децата му още тази вечер, без да се бавя повече?

Ребека отвори вратата.

— Някак помислих, че ще си ти.

Той стоеше разтреперан на площадката:

— Вън е започнала страхотна виелица.

Тя бе облечена със син пеньоар, носеше чехли. Косата й бе меденожълта. Беше разкошна. Не каза нищо. Само го гледаше.

— Да — продължи той, — наистина е бурята на века. Може би е началото на нова ледникова ера. Краят на света. Запитах се с кого ли най-много искам да бъда, ако наистина е краят на света…

— И реши, че това съм аз.

— Не съвсем.

— О?

— Просто не знаех къде да открия Жаклин Бисет.

— Значи аз съм на второ място.

— А не знаех и адреса на Ракел Уелч.

— Трета.

— Но от четири милиарда души на земята трета не е толкова лошо.

Тя почти му се усмихна.

— Може ли да вляза? — попита той. — Виж, вече съм си свалил ботушите. Няма да ти изцапам килима. И имам много добри обноски. Никога не се уригвам и не си чеша задника пред хора — поне не нарочно.

Тя отстъпи.

Той влезе.

Затвори вратата след него и го попита:

— Тъкмо се канех да приготвя нещо за хапване. Ти гладен ли си?

— Какво предлагаш?

— Неканените гости нямат право да са капризни.

Влязоха в кухнята и той остави палтото си върху облегалката на един стол.

— Сандвичи с ростбиф и супа — съобщи тя.

— Каква супа по-точно?

— Зеленчуци с фиде.

— Домашна ли е?

— От консерва.

— Добре.

— Добре?

— Аз мразя домашните манджи.

— Сериозно?

— В тях има прекалено много витамини.

— Как може да са прекалено много?

— Може. От притока на енергия се изнервям.

— Аха.

— И домашното ядене е с прекалено много подправки — добави той.

— Дразнят небцето.

— Ти разбираш! Давай ми всеки ден консерви.

— В тях никога няма прекалено много подправки.

— Те са хубави и леки; добри са за храносмилането.

— Аз ще подредя масата и ще стопля супата.

— Добре.

— Ти нарежи ростбифа.

— Готово.

— В хладилника е, в целофан. На втория рафт, мисля. Внимавай.

— Защо? Да не е жив?

— Хладилникът е доста претъпкан. Ако не внимаваш, като го вадиш, може да предизвикаш лавина.

Той отвори хладилника. На всеки рафт имаше по два-три реда пакети с храна, поставени един върху друг. Преградите по вратата бяха препълнени с бутилки и консерви.

— Да не би да те е страх, че правителството може да забрани храната? — попита той.

— Обичам повечето неща да са ми под ръка.

— Забелязах.

— За всеки случай.

— Ако случайно Нюйоркската филхармония се отбие на закуска.

Тя не отговори.

— В повечето супермаркети няма такъв голям избор — продължи той.

Тя изглежда се притесни и той заряза темата.

Но беше странно. В хладилника цереше хаос, макар че всичко останало в апартамента бе прибрано, подредено, Дори спартанско на вид.

Откри ростбифа върху чиния с туршия, която бе поставена върху ябълков пай във фабричната кутия, под опаковка швейцарско сирене, закрепено между изоставени блюда с месо от едната страна и части от пиле от другата, пред три буркана конфитюр.

Известно време работеха мълчаливо.