Дийн Кунц - Вуду

Джак си помисли за своя малък Дейви, който нямаше и шест годинки, когато майка му умря.

Внимателно притисна ръката на Ребека.

— Но това, че баща ми умря, когато бях на шест години — донякъде това не беше най-лошото. Най-лошото беше, че го видях как умира. Тогава бях там.

— Боже! Как… как се случи?

— Ами… той и мама имаха малка закусвалня. Четири масички. Главно храна за вкъщи. Сандвичи, картофена салата, макарони, няколко вида десерт. Трудно е да направиш удар в този бизнес, ако не разполагаш с две неща още от началото — достатъчно начален капитал, с който да изкараш първите две години, докато се утвърдиш, и подходящ квартал с много пешеходци или чиновници някъде наблизо. Но родителите ми бяха бедни. Капиталът им беше твърде скромен. Не можеха да плащат високия наем за хубаво място, така че започнаха от по-лошо и се местеха, когато можеха да си го позволят — три пъти за три години, всеки път на малко по-добро място. Работеха много, толкова много… Баща ми работеше и допълнително като пазач, късно нощем, след като затвореха закусвалнята — почти до сутринта. После си идваше вкъщи, спеше четири-пет часа и отиваше да отвори закусвалнята преди обед. Мама приготвяше повечето от храната, която се сервираше, а стоеше и на щанда; освен това работеше и като чистачка при няколко семейства — за някой долар в повече. Накрая работата в заведението потръгна. Татко можеше да остави работата си като пазач, а мама престана да чисти. Всъщност бизнесът започна така да нараства, че те вече мислеха да наемат и първия си работник — само двамата не успяваха да се справят с всичко. Бъдещето изглеждаше отлично. Тогава… един следобед… в малко посещаваните часове между обеда и вечерята, когато мама беше по покупки и аз бях сама в закусвалнята с баща си… един тип нахлу… с пистолет…

— О, по дяволите — изстена Джак. Той знаеше останалото. Беше го виждал и преди, много пъти. Мъртви собственици на магазини, прострени в локва собствена кръв, до изпразнените си каси.

— В този мръсник имаше нещо странно — продължи Ребека. — Макар че бях само на шест години, разбрах, че нещо не е наред с него още щом влезе. Затова отидох в кухнята и го огледах през завесите. Не го свърташе на едно място… беше блед… с кръгове около очите…

— Наркоман?

— Така се оказа после, да. Ако и сега затворя очи, мога да видя бледото му лице, тика на устата му. Ужасното е… че го виждам по-ясно, отколкото виждам лицето на баща си. Онези ужасни очи.

Тя потрепера.

— Няма нужда да продължаваш — намеси се Джак.

— Напротив. Трябва. Искам да ти кажа. За да можеш да разбереш защо… защо съм такава за някои неща.

— Добре. Щом си сигурна…

— Сигурна съм.

— После… баща ти е отказал да даде парите не оня кучи син или какво?

— Не. Татко му даде парите. Всичките.

— И изобщо не се е съпротивлявал?

— Никак.

— Но съгласието му не е помогнало.

— Не. На наркомана му имаше нещо, сигурно е бил в криза. Нуждата му беше като нещо противно, лазещо в главата му, предполагам, и това го правеше раздразнителен, зъл и луд към целия свят. Знаеш ги какви стават. Така че, според мен, е искал да убие някого повече, отколкото са му трябвали парите. И той… просто… дръпна спусъка.

Джак я прегърна и я притегли към себе си.

— Два изстрела — добави тя. — После мръсникът избяга. Само един от куршумите бе засегнал баща ми. Но… го уцели… в лицето.

— Боже! — Джак си мислеше за шестгодишната Ребека в кухнята на закусвалнята, която наднича през завесите и гледа простреляното лице на баща си.

— Беше калибър 45.

Джак се намръщи, помисли си колко мощен е този пистолет.

— Патрони дум-дум — допълни Ребека.

— О, Боже.

— Татко изобщо нямаше шанс при изстрел от упор.

— Не се измъчвай с…

— Отнесе главата му.

— Стига си мислила за това.

— Мозък…

— Изкарай го от съзнанието си.

— … парченца череп…

— Било е преди много време.

— … цялата стена в кръв…

— Шшт сега. Шшт.

— Има и още за разказване.

— Не трябва да го изливаш всичко наведнъж.

— Искам да разбереш.

— Има време. Аз съм тук. Ще почакам. Има време.

В ламаринената барака Лавел се бе навел над ямата. С две церемониални ножици с малахитени дръжки той отряза и двата края на кордата едновременно.

Снимките на Пени и Дейви Досън паднаха в дупката и изчезнаха сред трептящите, оранжеви отблясъци.

Остър, нечовешки вик долетя от дълбините й.

— Убий ги — заповяда Лавел.