Дийн Кунц - Вуду

Останаха така докоснати минути наред, без да говорят. Джак бе изтощен от пороя думи и чувства, който се бе отприщил от него, почти без негово желание.

Той отчаяно желаеше Ребека да бъде редом с него до края на живота му. Мисълта, че би я загубил го ужасяваше. Не каза нищо повече. Тя трябваше да реши. След доста време тя промълви:

— За първи път от цяла вечност не се страхувам от любовта и загубата; страхувам се повече от пълната липса на обич.

Сърцето на Джак се отпусна.

— Не ме оставяй вече на студа — помоли я той.

— Няма да ми е лесно да се науча да бъда открита.

— Можеш да го направиш.

— Сигурна съм, че понякога ще се плъзгам назад, от време на време ще се отдръпвам от теб. Трябва да си търпелив с мене.

— Мога да бъда търпелив.

— Боже, на мене ли го казваш! Ти си най-вбесяващо търпеливият човек, когото познавам.

— Вбесяващо?

— Имало е случаи, по време на работа, когато съм се държала невероятно зле и съм го знаела — не исках да е така, но изглежда не можех да се спра. Понякога ми се искаше ти да ми отговориш, да избухнеш. Но когато накрая ми отвръщаше, ти винаги беше така разумен, така спокоен, така дяволски търпелив.

— Ти ме изкарваш почти светец.

— Е, ти си добър човек, Джак Досън. Мил човек. Дяволски мил човек.

— Знам, разбира се, на тебе ти изглеждам съвършен — с ирония към себе си подхвърли той. — Но ако щеш вярвай, дори аз, идеалният, дори аз имам някои недостатъци.

— Не може да бъде! — направи се на изумена тя.

— Така е.

— Посочи един.

— Наистина обичам да слушам Бари Манилоу.

— Невероятно!

— О, знам, че музиката му е мазна, прекалено загладена, малко изкуствена. Но ми звучи добре. Харесвам я. И още нещо. Не харесвам Алан Алда.

— Но на всички им харесва Алан Алда!

— Мисля, че е шарлатанин.

— Ах ти, отвратителен злодей!

— Харесвам фъстъчено масло и сандвичи с лук!

— Ах! Алан Алда не би ял фъстъчено масло и сандвичи с лук.

— Но имам една голяма добродетел, която ми стига като компенсация за всички тия ужасни пороци — заяви той.

— И каква е тя? — усмихна се тя.

— Обичам те.

Този път тя не го помоли да не го казва.

Целуна го.

Ръцете й го обгърнаха.

— Люби ме пак — прошепна тя.

Обикновено, колкото и късно да разрешаваха на Дейви да си легне, Пени я оставяха един час след него. Да си легне последна бе просто нейно право, преимуществото на превеса от четири години във възрастта. Тя винаги се бореше смело и настойчиво, когато се появеше и най-малкият опит да й се отнеме това ценно и неотменимо право. Тази вечер обаче, в девет часа, когато леля Фей предложи на Дейви да си умие зъбите и да се насочи към леглото, Пени се престори, че й се спи и заяви, че и тя е готова за лягане.

Не можеше да остави Дейви самичък в тъмната спалня, където духовете можеха да полазят по него. Длъжна бе да остане будна и да го пази, докато дойде баща им. После щеше да разкаже на татко всичко за духовете с надеждата, че този път ще я изслуша преди да прати за мъжете с усмирителните ризи.

Тя и Дейви бяха дошли у Джеймисънови без принадлежност за преспиване, но не им беше трудно да се приготвят за лягане. Тъй като понякога оставаха да нощуват при Фей и Кийт, когато баща им имаше работа до късно вечерта, за тях тук имаше запасни четки за зъби и пижами. А в гардероба на спалнята за гости имаха и резервни чифтове бельо, така че утре нямаше да се наложи да излязат, без да са го сменили. След десет минути вече се бяха сгушили удобно под завивките на двойното легло.

Леля Фей им пожела приятни сънища, изгаси лампата и затвори вратата.

Мракът беше гъст и задушаващ.

Пени се пребори с пристъпа на клаустрофобия. Дейви помълча, а после се обади:

— Пени?

— Хм?

— Тук ли си?

— А кой си мислиш, че каза „хм“?

— Къде е татко?

— Работи вечерта.

— Искам да кажа… наистина.

— Наистина работи вечерта.

— А ако са го наранили?

— Не са.

— А ако са стреляли по него?

— Не са. Щяха да ни кажат, ако е бил ранен. Сигурно биха ни завели и до болницата, за да го видим

— Съмнявам се. Те се опитват да пазят децата от такива лоши случки.

— Ще престанеш ли да се тревожиш, за Бога? Татко е добре. Ако е бил прострелян или нещо друго, леля Фей и чичо Кийт щяха досега да са научили.

— Но те може би знаят.

— Ако те знаеха, щяхме да разберем и ние.

— Как?

— Щеше да си проличи, дори и да се опитваха да го прикрият.

— Как щеше да си проличи?

— Щяха да се държат с нас другояче. Биха се държали странно.