Дийн Кунц - Вуду

— Убий ги. Сссмачкай ги. Ссстроши костите им и изтръгни очите им. Нарежи езиците им. Накълцай ги, като че ли са две прасета за заколване.

Спалнята на Ребека. По прозореца меко се удряха снежинки. Те лежаха по гръб един до друг хванати за ръце под кехлибарената светлина.

— Не мислех, че ще стане пак — обади се Ребека.

— Какво?

— Това.

— О.

— Мислех, че снощи беше… изключение.

— Наистина ли?

— Сигурна бях, че няма да се любим отново.

— Но го направихме.

— Наистина.

— Боже, и то как!

Тя замълча.

— Съжаляваш ли? — попита той.

— Не.

— И не мислиш, че сега е последният път, нали?

— Не.

— Не може да е последният. След като ни е толкова добре заедно.

— Толкова добре ни е заедно.

— Ти можеш да бъдеш така нежна.

— А ти така твърд.

— Груб.

— Но истински.

Пауза.

После тя подхвана:

— Какво става с нас?

— Не е ли ясно?

— Не напълно.

— Сближихме се.

— Но как стана толкова бързо?

— Не беше бързо.

— През цялото време само ченгета, партньори…

— Повече от партньори.

— … после изведнъж — бам!

— Не беше изведнъж. Аз отдавна се привързвам към тебе.

— Така ли?

— От няколко месеца, така или иначе.

— Не съм го осъзнавала.

— Дълго, дълго, бавно привързване.

— Защо не съм разбрала?

— Разбирала си. Подсъзнателно.

— Може би.

— Аз се чудя само, защо така упорито се съпротивляваше.

Тя не отговори.

— Смятах, че може би си ме намирала за отблъскващ.

— Намирам те за неотразим.

— Тогава защо се противеше?

— Това ме плаши.

— Какво те плаши?

— Това. Да имам някого. Да обичам някого.

— А какво те плаши?

— Възможността, че може да го изгубя.

— Но това е глупаво.

— Не е.

— Трябва да поемеш риска, че може да изгубиш нещо…

— Знам.

— … защото иначе то няма и да започне.

— Може би така е най-добре.

— Да не започва изобщо?

— Да.

— С тази философия животът ти би бил ужасно самотен.

— Това още ме плаши.

— Няма да изгубим това, Ребека.

— Нищо не е вечно.

— Това едва ли е най-оптимистичната мисъл.

— Но наистина е така.

— Ако други мъже са те наранявали…

— Не е това.

— Какво е тогава?

Тя отклони въпроса:

— Целуни ме.

Той я целуна. И пак, и пак. Не бяха страстни целувки. Нежни. Сладки.

След малко той се обади:

— Обичам те.

— Не го казвай.

— Аз не само го казвам. Мисля го.

— Просто не го казвай.

— Не съм човек, който говори неща, които не мисли.

— Знам.

— И не ги казвам преди да съм сигурен.

Тя не пожела да го погледне.

— Сигурен съм, Ребека. Обичам те.

— Помолих те да не го казваш.

— Не съм поискал да го чуя от тебе.

Тя прехапа устна.

— И не искам да те обвързвам — продължи той.

— Джак…

— Кажи ми само, че не ме мразиш.

— Ще спреш ли…

— Би ли казала просто, че не ме мразиш?

— Не те мразя — въздъхна тя.

— Просто ми кажи, че не съм ти отвратителен — усмихна се той.

— Не си ми много отвратителен.

— Просто ми кажи, че малко ме харесваш.

— Харесвам те малко.

— Може би повече от малко.

— Може би повече от малко.

— Добре. С това мога да живея засега.

— Хубаво.

— Междувременно аз обичам тебе.

— По дяволите, Джак.

Тя се отдръпна от него и издърпа чаршафа си чак до брадичката.

— Не бъди хладна към мене, Ребека.

— Не съм хладна.

— Не се дръж с мене като днес.

Тя срещна погледа му.

— Мислех, че изобщо съжаляваш за онова, което се случи снощи — не спираше той.

Тя поклати глава — не.

— Държанието ти днес ме нарани. Мислех, че си отвратена от мене, от себе си, от това, което направихме.

— Не. Никога.

— Сега го знам, но ето че се дърпаш отново, държиш ме на една ръка разстояние. Какво има?

Тя захапа палец. Като момиченце.

— Ребека?

— Не знам как да го кажа. Не знам как да обясня. Никога преди не е било нужно, да го изказвам с думи пред друг.

— Аз съм добър слушател.

— Трябва ми малко време да си помисля.

— Помисли си.

— Съвсем за малко. Няколко минути.

— Колкото искаш.

Тя се загледа замислено в тавана.

Той се пъхна под чаршафа при нея и дръпна одеялото над двама им.

Полежаха за малко мълчаливи.

Отвън вятърът изпълняваше серенада от два тона.

— Баща ми умря, когато бях на шест години — обади се тя.

— Съжалявам. Това е ужасно. Ти тогава изобщо не си имала възможност да го опознаеш.

— Така е. И все пак, колкото и да е странно, и сега понякога така ми липсва, след всичките години, въпреки че не съм го познавала наистина. Все пак ми липсва.