Дийн Кунц - Вуду

— Разбира се, че има — възрази той.

— Това е мит.

— Какво?

— Мит. Измислена история. Приказка.

— Ти нищо не знаеш. Крокодилите живеят по каналите.

— Дейви…

— Там са, разбира се. Къде другаде може да живеят крокодилите?

— Във Флорида например.

— Флорида? Леле, ти откачаш. Флорида!

— Да, Флорида.

— Във Флорида живеят само стари пенсионирани тъпаци и пропаднали златотърсачи.

— Откъде научи това? — примига Пени.

— От приятелката на леля Фей. Госпожа Дъмпи.

— Дъмфи.

— Да. Госпожа Дъмпи, значи, говореше с леля Фей. Съпругът й искал да се оттегли във Флорида, след като се пенсионира, и отишъл там да си търси къща, но изобщо не се върнал, тъй като избягал с някакви пропаднали златотърсачи. Госпожа Дъмпи каза, че само стари пенсионирани тъпаци и пропаднали златотърсачи живеели там. А това е още една причина да не искам да живеем у леля Фей. Приятелките й. Те всички са като госпожа Дъмпи. Винаги мрънкат, нали? Боже. А чичо Кийт пуши.

— Много хора пушат.

— Дрехите му се вмирисват от цигарите.

— Не е толкова страшно.

— А дъха му! Ужас!

— Твоят дъх също не винаги ухае на цветя, нали?

— На кого му трябва дъх като цветя?

— На пчелите.

— Аз не съм пчела.

— Защо, много жужиш. Никога не млъкваш. Винаги бъз-бъз-бъз.

— Не е вярно.

— Бъззззззззз.

— Тогава внимавай. Мога и да жиля.

— Да не си посмял.

— Мога да жиля много лошо.

— Дейви, да не си посмял.

— Както и да е, от леля Фей ми се повдига.

— Тя ти мисли доброто, Дейви.

— Тя… чурулика.

— Птиците чуруликат, не и хората.

— Тя чурулика като птица.

Беше вярно. Но на напредналата възраст от почти дванайсет години, Пени напоследък бе започнала да изпитва първите кълнове на дружба с възрастните. Вече съвсем не й беше така лесно да им се подиграва, както само преди няколко месеца.

— И винаги опява на татко, че не ни храни добре — продължи Дейви.

— Тя просто се тревожи за нас.

— Да не си мисли, че татко ще ни умори от глад?

— Не, разбира се.

— Тогава защо все за това говори?

— Тя си е просто… леля Фей.

— Брей, как го каза само!

Особено силен порив на вятъра премина по улицата и засегна дори нишата пред зелената врата. Пени и Дейви потрепериха.

— Пистолетът на татко е добър, нали? — попита Дейви. — Нали на полицаите дават добри пистолети? Не биха пуснали полицай по улиците с говнян пистолет, какво ще кажеш?

— Не казвай „говнян“.

— Биха ли го пуснали?

— Не. На полицаите дават само най-хубавите пистолети.

— И татко стреля добре, нали?

— Да.

— Колко добре?

— Много добре.

— Той е най-добрият, нали?

— Разбира се — кимна Пени. — Никой не е толкова добър с пистолета, колкото татко.

— Тогава единственият начин да им падне е да се промъкнат и да го застрелят в гръб.

— Това няма да стане — отсече тя.

— Би могло.

— Гледаш много телевизия.

Замълчаха за миг. После той заяви:

— Ако някой убие татко, аз искам да хвана рак и също да умра.

— Стига, Дейви.

— Рак, инфаркт или нещо подобно.

— Не говориш сериозно.

Той енергично тръсна глава: да, да, да, говори сериозно; абсолютно и напълно сериозно.

— Моля се на Бога да стане точно така, ако изобщо трябва да се случва.

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се тя.

— Моля се всяка вечер. Когато си казвам молитвата. Винаги искам от Бога да не позволява нещо да се случи с татко. Накрая казвам: „Е, Боже, ако по някаква глупава причина трябва да разрешиш да го убият, тогава, моля ти се, нека и аз да хвана рак и да умра. Или нека ме сгази камион. Каквото и да е.“

— Това е ужасно.

Той не каза нищо повече.

Погледна към земята, към ръкавиците си, към госпожа Шепърд, която обхождаше поста си — навсякъде, но не към Пени. Тя го хвана за брадичката и го обърна към себе си. В очите му блестяха сълзи. Опитваше се да ги сдържи, като примигваше.

Беше толкова малък. Само седемгодишен и дребен за възрастта си. Изглеждаше крехък и беззащитен и на Пени й се прииска да го грабне и да го прегърне, но знаеше, че няма да му е приятно, щом можеше да ги видят някои от съучениците му.

Тя самата изведнъж се почувства малка и безпомощна. А това не беше добре. Никак. Трябваше да бъде силна заради Дейви.

Пусна брадичката си и се обърна към него:

— Слушай, Дейви, трябва да седнем двамата и да поговорим. За мама. За смъртта на хората, защо се случва, нали, какво значи, че това за тях не е краят, а само началото на живота им в рая, как ние трябва да продължаваме да живеем, каквото и да се случи. А ако нещо се случи с татко — което е невъзможно, но ако по някаква голяма случайност нещо наистина се случи с него, той самият би искал от нас да продължим живота си, точно както и мама би го искала. Той би бил ужасно нещастен, ако ние…