Дийн Кунц - Вуду

— Ще намерите начин да стигнете до него там. — Ребека — довърши мисълта на Карамаза. — Ако го арестуваме, той така и няма да стигне до съда. Ще бъде убит в затвора.

Карамаза не искаше да потвърди думите й, но и тримата знаеха, че е така.

— Казахте ни, че мотивът за Лавел е отмъщението — обади се Джак. — Но за какво? Какво сте му направили, че да иска да унищожи цялото ви семейство, дори и внуците?

— Няма да ви кажа. Не мога да ви кажа, защото така бих се изложил.

— По-скоро бихте се уличили — поправи го Ребека. Джак върна снимката на Лавел в плика.

— Чудех се за брат ви Доминик.

Дженаро Карамаза сякаш се смали и състари при споменаването на мъртвия му брат.

— Искам да кажа — продължи Джак, — че той явно се е криел в хотела тук, когато Лавел се е добрал до него. Но ако е знаел, че го преследват, защо не си е останал вкъщи или не е дошъл у вас за защита? При тези обстоятелства в града няма по-безопасно място от вашия дом. При всички тези събития вие сигурно имате цяла крепост на Бруклин хайтс.

— Така е — съгласи се старецът. — Домът ми е крепост. — Очите му примигнаха веднъж, дваж, бавно като очи на гущер. — Крепост е, но не е безопасен. Лавел вече успя да нанесе удар и в собствената ми къща въпреки сериозната охрана.

— Искате да кажете, че е убивал и у вас?

— Да.

— Кого?

— Джинджър и Пепър.

— Кои са те?

— Кучетата ми. Чифт обучени папийони.

— Аха.

— Малки кученца.

— Не съм сигурен, че знам как изглеждат — призна си Джак.

— Като пудели — обясни Ребека. — С дълъг гладък косъм.

— Да. да. Много игриви — допълни Карамаза. — Винаги се боричкат и се гонят. Умират от желание да ги вземеш и да ги галиш.

— И бяха убити у вас.

— Снощи — вдигна глава Карамаза. — Разкъсани. Някак — още не знаем как — Лавел или някой от хората му се е промъкнал, убил е кученцата ми и отново се е измъкнал, без някой да го забележи. — Удари с едната си кокалеста ръка по куфарчето. — По дяволите, това е направо невъзможно! Цялата къща е съвсем непристъпна. Охранявана е от малка армия! — Той примигна по-бързо от преди и гласът му трепна. — Джинджър и Пепър бяха така мили. Изобщо не хапеха. Никого. И почти не лаеха. С нищо не бяха заслужили тази жестокост. Две невинни малки същества.

Джак остана като гръмнат. Този убиец, този отколешен разпространител на наркотици, този стар бандит, този изключително опасен човек-гущер, който не можеше или не искаше да заплаче за убития си брат, сега изглежда щеше всеки миг да се разплаче заради смъртта на двете си кученца.

Джак погледна Ребека. Тя наблюдаваше Карамаза — донякъде учудена, донякъде с погнуса като човек, който е видял как изпод камъка излиза особено отвратително същество.

— В края на краищата не бяха кучета-пазачи. Не бяха агресивни. Не заплашваха никого. Само чифт прекрасни пуделчета… — Старецът замълча.

Джак не беше свикнал да има работа със сълзлив мафиотски бос и се видя в чудо. Опита се да смени темата преди старецът да е достигнал онова сантиментално и притеснително състояние, към което явно бе тръгнал:

— На улицата се говори за твърдението на Лавел, че използвал вуду срещу вас.

— Той така твърди — кимна Карамаза.

— Вие вярвате ли?

— Изглежда го говори сериозно.

— Но мислите ли, че има нещо сериозно в тия приказки за вуду?

Карамаза не отговори. Взираше се към въртящия се около лимузината сняг.

Макар че Джак усещаше неодобрителното мръщене на Ребека, настоя:

— Мислите ли, че в това има нещо сериозно?

Карамаза престана да се взира през прозореца.

— Искате да кажете дали мисля, че действа? Преди месец, ако някой ме беше попитал същото, бих се изсмял, но сега…

— Сега си мислите, че може би… — допълни Джак.

— Да. Може би…

Джак забеляза, че очите на стареца се бяха променили. Все още бяха твърди, студени и внимателни, но сега в тях имаше и нещо ново. Страх. Беше чувство, което злият стар мръсник отдавна бе забравил.

— Открийте го — отсече Карамаза.

— Ще се опитаме — увери го Джак.

— Защото това ни е работата — добави бързо Ребека, като че ли да разпръсне съмнението, че ще ги води загрижеността за Дженаро Карамаза и кръвожадната му фамилия.

— Спрете го — завърши Карамаза с тон, който бе най-близкото до „моля“, което би могъл да каже в разговор със служители на закона.

Големият мерцедес се отдели от бордюра и пое по алеята пред хотела, като оставяше следи в едносантиметровата снежна покривка, която вече скриваше настилката.