Дийн Кунц - Вуду

Но в града имаше и други, различни доброжелателни течения, съставени от еманациите на добри души, посветили се на достойни дела. Това бяха реките на надеждата, любовта, смелостта, благотворителността, невинността, добротата, приятелството, честността и достойнството. И тук имаше изключително мощна енергия, но тя бе абсолютно ненужна за Лавел. Някой хунгон, жрец на бялата магия би могъл да усмири тази добродетелна енергия, за да лекува, да прави ползотворни заклинания и чудеса. Но Лавел беше бокор, а не хунгон. Беше се посветил на черните изкуства, на ритуалите „Конго“ и „Петро“, а не на обичаите, свързани с „Рада“, бялата магия. А да се посветиш на тези тъмни сфери на магията означаваше и да им се обречеш.

И въпреки дългото си общуване със злото, той не бе започнал да гледа на живота мрачно, тъжно и дори скептично — напротив, беше щастлив човек. Усмихваше се широко, докато стоеше зад къщата, до кафявата измръзнала трева, и бе вдигнал глава към снежната виелица. Чувстме се силен, спокоен и почти невероятно доволен от себе си.

Беше висок, метър и деветдесет. С тесните си черни панталони и дългото си, добре ушито кашмирено палто изглеждаше дори по-висок. Изглеждаше необичайно слаб все пак силен въпреки видимата липса на мускули. И най-невнимателният наблюдател не би могъл да реши, че пред него стои слабак, тъй като от него просто се излъчваше твърдост, а очите му бяха такива, че би ти се искало веднага да се махнеш от пътя му. Ръцете му бяха големи, а китките широки и кокалести. Лицето му бе благородно и приличаше на лицето на киноактьора Сидни Поатие. Кожата му бе необичайно тъмна, много черна, с почти лилав оттенък, нещо като ципата на добре узрял патладжан. Снежинките се разтапяха по лицето му, закрепваха се във веждите и покриваха къдравата му черна коса.

Къщата, от която бе излязъл, беше триетажна псевдо-викторианска сграда с бутафорна кула, покрит с плочи покрив, с множество пищни корнизи, които обаче бяха изпочупени от времето и мръсни. Била е издигната в началото на века и тогава е принадлежала към наистина престижен жилищен квартал, където хората все още са били заможни към края на Втората световна война (макар и вече с намаляващ престиж), но районът определено бе западнал към края на седемдесетте години. Повечето къщи по улицата бяха разделени на отделни апартаменти. Специално тази не беше, но и тя имаше занемарения вид на останалите. Това не бе място, където Лавел би искал да живее, но той трябваше да остане тук, докато малката му война не приключеше удовлетворително; тук беше скривалището му.

Останалите тухлени къщи от двете страни на улицата, същите като тази, бяха притиснати съвсем наблизо. Всяка бе обърната към собствен, ограден двор. Не бяха кой знае какви дворове — правоъгълници с размер десет на пет метра, покрити с рядка тревица, сега повяхнала заради зимата. В единия край на дворовете имаше гараж, а зад него се простираше замърсена алея.

В единия край на двора на Лавел имаше барака от вълниста ламарина, покрита с бял емайл, с две зелени метални врати, подпряна до стената на гаража. Беше я купил от „Сиърс“ и техниците на магазина я бяха изправили тук преди месец. След като се нагледа на снега, той отиде до бараката, отвори една от вратите и влезе вътре.

Посрещна го горещина. Макар че в бараката нямаше отопление и стените дори не бяха изолирани, в малкото помещение — четири на три метра — все пак беше много топло. Веднага след като затвори вратата зад гърба си, Лавел бе принуден да съблече деветстотиндоларовото си палто, за да може да диша спокойно.

Във въздуха се носеше особен серен мирис. На повечето хора би се сторил неприятен. Но Лавел подсмръкна, после вдиша дълбоко и се усмихна. Зловонието го радваше. За него то бе сладък аромат, защото бе мирисът на отмъщението.

Беше се изпотил. Свали ризата си. Припяваше на странен език.

Свали също обувките, панталоните и бельото си. Коленичи на пръстения под гол.

Започна тихо да пее. Мелодията бе чиста, приятна и той я изпълняваше добре. Пееше тихо и извън собствената му територия никой не би могъл да го чуе.

От него се стичаше пот. Черното му тяло лъщеше. Леко се поклащаше напред-назад, докато пееше. След малко бе почти изпаднал в транс.

Текстът, който изпълняваше, бе напевна, ритмична поредица от неграматични, сложни, но благозвучно преплетени думи от френски, английски, суахили и банту. Имаше елементи от хаитянски и ямайски диалекти, от африкански напеви джуджу — богатият и пъстър „език“ на вуду.