Дийн Кунц - Вуду

— Доминик Карамаза — позна го Джак.

— По какво съдиш? — Ребека огледа съсипаното лице.

— По доста малко неща.

Другият труп лежеше на пода по корем с обърната настрани глава и разкъсано на лентички лице. Беше облечен като другия от салона — бяла риза, тъмни панталони, презраменен кобур.

Джак извърна глава от кървящата и разкъсана кожа. Стомахът му гореше — оттам бяха тръгнали киселини и се бяха спрели под сърцето му. Потърси в джоба си опаковка с хапчета за по-добро храносмилане.

И двете жертви в спалнята носеха оръжие. Но то им бе помогнало не повече отколкото на човека от салона.

Трупът на пода все още стискаше пистолет със заглушител — така незаконен както и гаубица на президентска пресконференция. Беше същият като пистолета от пода на първата стая.

Човекът от леглото не бе могъл да задържи пистолета у себе си. Той лежеше върху намачканите чаршафи и одеяла.

— Смит и Уесън, Магнум. 357 — позна го Джак. — Достатъчно мощен е, за да пробие дупка колкото юмрук в тялото на всеки, който му се изпречи.

Към него нямаше прикрепен заглушител, тъй като бе револвер, а не пистолет, затова Ребека забеляза:

— Ако с това нещо се стреля на закрито, шумът ще е като от оръдие. Би трябвало да го чуят от единия край на етажа до другия.

— И с двата ли пистолета е стреляно? — обърна се Джак към Мългрю.

Съдебният лекар кимна:

— Да. Ако се съди по намерените гилзи, магазинът на пистолета е бил напълно изпразнен. Десет патрона. А онзи с Магнума е успял да стреля пет пъти.

— И не е уцелил похитителя си? — обади се Ребека.

— Явно не — съгласи се Мългрю, — макар че вземаме кръвни проби от целия апартамент с надеждата да намерим някоя кръвна група, която не съвпада с кръвните групи на трите жертви.

Трябваше да се махнат от труповете, за да може фотографът да направи снимките си.

Джак забеляза две внушителни дупки в стената отляво на леглото:

— Тези от калибъра. 357 ли са?

— Да — кимна Мъгрю. Той преглътна с мъка, Адамовата му ябълка се раздвижи. — И двата куршума са преминали през стената, в съседната стая.

— Боже мой! Наранен ли е някой там?

— Не. Но е било на косъм. Човекът от стаята е просто вбесен.

— Не мога да го обвиня — въздъхна Джак.

— Говорил ли е вече с някого? — попита Ребека.

— Може да е разказал нещо на униформените — допусна Мългрю, — но не мисля, че е разговарял официално с детектив.

— Хайде да отидем при него, докато всичко е още свежо — обърна се Ребека към Джак.

— Добре. Само секунда. — Джак погледна Мългрю. — Тези три жертви… от ухапвания ли са умрели?

— Така изглежда.

— От плъхове?

— Бих изчакал резултатите от лабораторията, аутопсията…

— Питам само за неофициалното ви мнение — натърти Джак.

— Е… неофициално… не са плъхове.

— Кучета? Котки?

— Много съмнително.

— Открихте ли някакви курешки?

— Аз си помислих за това, но е странно, че ви е хрумнало и на вас — учуди се Мъгрю. — Прегледах навсякъде. Не открих никакви курешки.

— А нещо друго да ви е направило впечатление?

— Забелязахте вратата, нали?

— Да. Освен това?

— Това не е ли достатъчно? — Този път Мългрю беше изненадан. — Вижте, първите двама униформени на местопроизшествието е трябвало да разбият вратата, за да влязат. Апартаментът е бил добре заключен — отвътре. Прозорците също са заключени отвътре, а мисля и че са минати отгоре с блажна боя. Така че… независимо какво са били, хора или животни, как са се измъкнали убийците? Пред себе си имате мистерия в заключена стая. Това за мене е твърде странно, какво ще кажете вие?

Джак въздъхна:

— Всъщност това вече започна да става всекидневно явление.

Тед Джърнзби, техник от телефонната компания, работеше върху една разклонителна кутия, недалеч от училището „Уелтън“. От двете му страни имаше работно осветление, което той и Анди Карнс бяха пренесли долу от камиона, а лъчите му бяха насочени към кутията; иначе във високата водосточна шахта, с хладния й застоял въздух, бе съвсем тъмно.

От лампите се отделяше малко топлина, а и въздухът под земята бе естествено по-топъл отколкото по обветрената улица, макар и не много по-топъл. Тед обаче потрепера. Тъй като работата му бе доста деликатна, той бе свалил ръкавиците си. Сега ръцете му бяха започнали да изтръпват от студ.

Макар че водосточните шахтите не са свързани с канаизацията и макар че бетонните тунели бяха сравнително сухи след седмиците без валежи, до обонянието на Тед понякога достигаше неприятен мирис на гнило, който — в зависимост от силата си — веднъж го караше да се мръщи, друг път го задавяше. Искаше му се Анди да побърза с платките, които трябваше да монтират, за да свършат.